 18 януари 1985, село Ябланово, Сливенско:
Втори ден ябланчани живеят под обсада. Те са чули разказите на мъжете, които се завръщат от гурбет, и думите рисуват зловещи картини пред очите им. Танковете, които безмилостно пълзят към селото, струпаните в близкия град Котел бронетранспортьори, училищата, превърнати в казарми, мобилизираните от войската български мъже
На този ден в Ябланово времето не се измерва с часове. Местните хора отброяват всяка минута и секунда, която неумолимо ги приближава до сблъсъка с «народната» милиция и армия. Те знаят, че «възродителите» няма да подминат селото им. Със смирението, но иствърдостта на хора, които са приели, че единственият начин да не изменят на бащините си повели е смъртта, ябланчани се готвят за отпор. За да защитят традициите, родовата памет и човешката си чест. В същото време Държавна сигурност създаде своите дисиденти, които изпрати по затворите с измислени обвинения и изобрети сценарии за терористични актове, за да заглуши гласа от барикадите срещу «възродителния» процес. Така останаха единствено «свидетелствата» на Ахмед Доган за случилото се в края на 80-те. В паметта на хората обаче са спомените за една народна епопея и за жестокостите на тогавашната официална власт. Жителите на Ябланово и осемте околни села вече са координирали действията си, с които да се противопоставят на правителствената войска. Те са преценили, че по всяка вероятност главното сражение ще бъде в Ябланово. Затова най-смелите мъже в района се надпреварват да предлагат помощта си на изпадналите в беда съседи. Докато приготовленията за отбраната вървят с пълна пара и големите казани с ядене за «опълченците» къкрят на мегдана, сирената на селския «кинопрожекционист» Джафер Иса възвестява тревога. Не след дълго в селото спира автомобил и от него слиза общинският секретар на БКП Георги Бончев. Като вижда струпалото се население на площада и недоверчивите очи в тълпата, местният партиец свъсва вежди. «Вие никога не сте ме посрещали по този начин», констатира кадърът на партията, която току-що насилствено е отнела майчините имена на турците в Кърджалийския край и се кани да стори същото в Сливенско, Разградско, Шуменско, Хасковско, Търговищко
Тогава един от местните се провиква: «Защо идвате с въоръжени отряди? Върнете се обратно с милиционерите си, оставете ги в Районното управление на МВР и отново ни гостувайте като по-рано. Да видим дали ще ви посрещнем както сега». «Народът заговори с език, за който се казва «право куме в очи». Чашата на търпението ни беше преляла. През 40-те години социалистическо управление имаше и хубави периоди, но униженията, на които бяхме подложени през последните пет от 1980 до 1985 бяха вече нетърпими. Всичко си имаше граници, а режимът отдавна ги беше прекрачил. Решихме повече да не живеем отвъд тези граници ако ще е живот, да е човешки, а не скотски», разказва днес някогашният заместник-секретар на Демократичната лига на турците в България Али Орманлъ. Като ябланчанин той също участва в съпротивата срещу насилственото преименуване в родното си село, а три години по-късно влиза в ръководството на единствената легална организация у нас срещу тоталитарния режим на Тодор Живков. Али Орманлъ си спомня, че във втория ден от т. нар. Ябланска епопея, не друг, а активният борец против фашизма и капитализма и основател на местното ТКЗС о. з. майор Федаил Мустафов се изправя срещу партийния пришълец в селото им. «Това, което правите, е варварщина. По-добре живота ни вземете отколкото майчините имена», изкрещява той в лицето на общинския секретар на БКП Георги Бончев, предизвикан от наглото му поведение. Смелостта му дава нова сила на съпротивата. «Щом и най-отявленият комунист от Герловския край е с нас, значи комунистите на Тодор Живков са излезли от релсите на комунизма», разсъждават тогава ябланчани. А днес не забравят, че заедно с цялото яблановско население по затворите е лежал и бай Федаил Мустафов. Хората от Ябланово никога няма да забравят и за друга случка от онзи втори ден на съпротивата им срещу «възродителите». Очите им се пълнят със сълзи, когато в съзнанието им изниква гледката на туркини с огромни бели бохчи на рамо, които прииждат от съседните села. Но този път жените не отиват на тежка сватба, за да поднесат даровете си на младоженците. В платната са загърнали хляб, сухари, сготвена храна за защитниците на майчините им имена. Ябланчани приемат с благодарност техните провизии, но ръководителите на съпротивата са категорични, че жените от съседните села нямат място в битката. Мюсюлманките са изпратени по домовете си, за да се погрижат за децата и за болните старци родители на мъжкото опълчение, притекло се на помощ. На този ден ябланчани получават още един неочакван знак на съпричастност. Секретарят на първичната партийна организация на БКП Хасан Берберов с още няколко души отскача до пощата на съседното голямо село Врани кон, за да пусне протестна телеграма лично до Тодор Живков. В нея партийният секретар на Ябланово се противопоставя на преименуването на турското население и го окачествява като «голяма грешка на БКП». «Когато казах на Хасан Берберов, че този акт ще му струва живота, той отговори простичко: «Знам», разказва Али Орманлъ и добавя, че само чудо го е спасило от нелепа смърт. По-късно Хасан Берберов също е осъден и излежава присъдата си като политически затворник. Същата нощ хората в Ябланово отпечатват лични молби до ЦК на БКП и до Държавния съвет, в които пишат, че не са съгласни с преименуването. Размножават ги на циклостила на АПК-то същото, на чийто струг предната нощ са изработени автоматите за самоотбрана срещу комунистическата милиция и войска. И наистина молбите заминават на партийните адреси, а по един екземпляр от тях бива предназначен за Хагския международен съд. Бумагите са превозени до София с две коли и пуснати от Централна поща. «Куриерите» разчитат на неприкосновеността на личната кореспонденция и то във време, в което и птичка не може да прехвръкне без партийната благословия. А ябланчани изпращат стотици молби до Хага. Междувременно самообявилата се бойна група начело с Али Дурали поставя взривни материали в основата на големия мост на Ябланово, за да го вдигне във въздуха, ако армията открие огън по мирните жители. Така временно ще бъде прекъсната помощта за войската и в това време «опълченците» от селото ще се бият «до смърт» със саморъчно направените бойни съоръжения. «Не казвам «битка на живот и смърт», а само «на смърт», защото никой от бойната група не си въобразяваше, че ще остане жив. Но докато умрат, противникът също щеше да плати със скъпи жертви», спомня си Али Орманлъ за подвизите на «лудите-млади» в селото. Той добавя, че тяхната «дружина» за ябланчани е означавала онова, което са били камикадзетата за японския император през Втората световна война. 18 януари 1985 ще остане незабравим и с поведението на единствените българи в селото. Кака Бонка и бай Йонко Таскови, както ги наричат ябланчани, с тояги в ръце отиват да бранят своите съседи. «Че българският народ сме ние а не хората на Тодор Живков. Ако има кой да бъде недоволен от турците от Ябланово, то този човек трябва да съм аз, а не бай Тошо. Вече 50 години си живеем с вас мирно и тихо като българи и турци, а сега изведнъж
що за дивотия е това - тук нямало турци», казва старецът с кривака на Али Орманлъ. «Ами какво ще кажеш на българските управници, когато те арестуват, че си с турците?», пита го на свой ред той: «Какво да им кажа? Аз не съм с турците, а с хората, с които съм живял цял живот. С тях съм и в доброто, но и в злото, когато им дойде до главата». Спомените от онези дни на съпротива все още живеят в паметта на ябланчани. Случките обаче се подреждат в различен ред в зависимост от личната емоция и съпричастност на всеки един от тях. За Али Орманлъ най-скъпият спомен е храбростта на братовата дъщеря - осмокласничката Айтен: «Откъде намери морални сили това момиче, откъде тази смелост, качи се на купола на един танк и в екстаз изрецитира стихотворението «Блокада». Тази постъпка смрази всички и най-вече «възродителите». Стихотворението ги накара да се почувстват като фашистките изверги, които нечовешки измъчват страдащите обикновени граждани на обсадения през войната Ленинград. Мигът беше хипнотизиращ толкова велик, че войничетата, които бяха настървени за ръкопашен бой, първи започнаха да й ръкопляскат после дойде ред на запасняците. Само червените барети недоумяваха защо още не са съсекли тази «малка пикла». Накрая един армейски офицер внимателно я прегърна и я свали от купола на танка, хвана я за ръка и я отведе при баща й брат ми Мехмед. Какви ли мигове не изживяхме в този т. нар. «възродителен» процес, а заедно с нас и тези, на които бе заповядано да бъдат наши мъчители», разказва Али Орманлъ. Едно от най-драматичните събития се разиграва пред очите на цялото село. С милиционерите, които пристигнат от Котел, е и Хасан Нух, член на ГК на БКП и брат на яблановския кмет инж. Хюсеин Нух. Двамата братя се изправят един срещу друг. От едната страна е вече «възродилият» се Хасан, от другата е оглавилият народното недоволство Хюсеин. Случва се най-неочакваното, но и най-човешкото. Братът комунист, израснал в същото това село, със същите тези хора, които трябва да «възроди», не издържа на петте хиляди чифта очи и най-вече на погледа на своя брат, и от очите му потичат най-мъжките сълзи. Цялото турско население въздъхва. «Значи и неговото «възраждане» е станало насилствено, но с кадифената ръкавица на партийното изнудване а не под дулото на автомат «Калашников», споделят помежду си хората. И мълчаливо му прощават. Защото и Свещеният Коран казва, че ако си в смъртна опасност, не е грях привидно да се откажеш от исляма. А сълзите на Хасан Нух от 18 януари подсказват на съселяните му, че той не е погазил Свещеното писание, а само временно е отстъпил, за да бъде в подходящия момент пак такъв, какъвто майка му го е родила. * * * След тридневната съпротива на ябланчани танковете на Трета българска армия най-после нахлуват в селото. Ритуалната зала веднага е превърната във временно комендантство, в което с побоища над млади и стари е извършено побългаряването. С «усърдие» в тази дейност особено се отличава офицерът от Държавна сигурност Сливен Казаков. Насилието се пренася и в килиите на окръжното управление на МВР в града, в които се озовават участниците в съпротивата срещу преименуването на българските турци
Някои «възродители» може и да са бълнували, че изпълняват мисия, подобно на тази на Йоан Кръстител. Но в сливенския зандан т. нар. специалисти по турците разпитвали така, както са «разпъвали» Исус Христос, преди да го приковат на кръста.
|
