Tabula rasa (набълг.чиста дъска,произн. табула разаили раса) е латински израз, който се отнася доепистемологическата идея, че индивидите се раждат без вграденоумствено съдържание и следователно всяко знание идва отопит иливъзприятие. Поддръжниците наtabula rasa обикновено не са съгласни с доктрината навродените идеи, според която умът се ражда с вече определени знания.
Вижте също:ЕмпиризъмВзападната философия концепциятаtabula rasa може да бъде проследена от произведенията наАристотел, който в своя трактат „Περί Ψυχῆς“ („За душата“) сравнява ума на новороденото с покритата с восък дъсчица за писане, ползвана в Древна Гърция, по която не е писано.[1].
Идеята по-късно е развита в древногръцката философия отшколата на стоиците. Стоическата епистемология подчертава, че в началото умът е гладък или празен, но придобива знание от външния свят.[2]
През XI век теорията е развита по-подробно отперсийския философАвицена. Той твърди, че „при раждане човешкият интелект прилича наtabula rasa – непокътнат потенциал, който се реализира чрез обучение“, а знанието се получава чрез „емпирично опознаване на света, при което се усвояват универсални концепции“, след което се доразвива чрез „силогичен метод на разсъждение – наблюденията водят до изказване на предположения, които при натрупване водят до нови усвоени концепции“. Той освен това твърди, че всеки интелект „има нива на развитие отначалния, статичен интелект и потенциално може да придобие знания доактивен интелект, състоянието на човешкия интелект в съчетание с идеалния източник на знание.“[3]
През XII векандалуско-ислямският философ и писателИбн Туфайл, известен като Абу Бакер, демонстрира теорията затабула раза катомисловен експеримент чрез свояарабски философски роман „Хайи ибн Якзан“, в който описва развитието на ума на едно диво дете „оттабула раза до това на възрастен, в пълна изолация от обществото“ на пустинен остров. През тринадесети век св.Тома Аквински води аристотеловите и авицейски възгледи на преден план нахристиянската мисъл. Тези представи рязко контрастират с предишнитеплатонични понятия на човешкия ум като предшестваща единица някъде в небесата, преди да бъде изпратен долу, за да се присъедини към тяло на Земята (вижте „Федон“ на Платон). Св. Бонавентура (също от тринадесети век) е един от най-силните интелектуални противници на Аквински, предлагайки някои от най-силните аргументи към платоническата идея на ума.
