Папската държава (756 – 1870) преследва, основно чрез дипломатически способи, постигане на политическа сплотеност между християнските народи вЮгоизточна Европа (и в частност за тези, които са взаимно родствени, със сходни или близкиезици, култура и светоглед), целейки неутрализиране на османското влияние, възпиране на турското нашествие към сърцето на Европа и окончателно изтласкване наисляма от Балканите чрез лансиране и сработване на идеята за южнославянско обединение.
В началото на XIX вексърбите получаватавтономия в рамките наОсманската империя. Постепенно малкото княжество, разположено между 2 империи (Австрийската и Османската), натрупва самостойно опит и самочувствие, придобивайки амбиция за по-сериозна политическа тежест вЕвропейския югоизток.
Не без значение за модифицирането на идеята за южнославянско обединение е обстоятелството, че в рамките на автономнотоСръбско княжество от 1817 г. влиза и значителнобългарско население по рекаВелика Морава, разселено компактно най-вече източно от нея, и наричано първоначално от сръбските власти с названиетосърбиянци.[1]
През 1844 г. сръбският политик и бъдещ премиерИлия Гарашанин изготвя своето„Начертание“. Сръбското правителство, предчувствайки сгодите, които би могло да му донесе реализацията на старата идея на илиризма, започва негласно да толерира и покровителства всячески нейното развитие. Княжеството не щади средства за пропагандиране и налагане в политическия мир на Балканите на идеята за южнославянско обединение под сръбска доминанта. Османската империя е вече „болният човек на Европа“.
През 1848 г. е изработен план за създаване наюгославянскафедерация (безсловенците). Планът, иницииран от сръбското правителство, е съставен от дейците наТайния белградски кръжок, сред които е имало и лица, близки до управляващите кръгове.
Сърбите ихърватите,като най-съзнателните сред югославяните, полагат долуизложените основи на своето политическо бъдеще и като ги приемат, обещават, че ще се стремят към тяхното осъществяване в единно направление, доколкото външната обстановка по места позволява това за всеки клон (на югославяните):
Всяко племе ще има пълнаавтономия и своенародно събрание начело с наместника накраля, ще управлява свои фондове, учреждения, църковни дела и т.н. Наместникът ще избира чиновниците сред местното население и ще ги представя за утвърждаване на краля.
При краля ще има министерство, съставено от най-способните дейци от всички племена. На общотозаконодателно събрание всичките 3 племена ще бъдат представени по равно.Въоръжените сили също ще бъдат представени по равно. Въоръжените сили също ще бъдат съсредоточени, а разходите им ще се разпределят по равно.
Въпреки неуспеха наПървото сръбско въстание,Второто – начело сМилош Обренович, успява да постигне целта си – извоюване на автономия от 1817 г. заСмедеревския санджак в рамките на Османската империя. Благоприятната международна конюнктура следВиенския конгрес, победата наРусия във войната срещуНаполеон, в съчетание с нейната подкрепа и попечителство надправославните християни в Османската империя, спомагат за осъществяване на плана за извоюване на сръбска автономия засанджака.
Благодарение на успеха на Русия вРуско-турската война (1828 – 1829) сръбската власт в санджака успява да разпростре автономията през 1830 – 1833 г. и върху още 6 съседнинахии, включителноТимошко. Сръбскияткняжески автономен район от 24 440 km² става на 37 740 km², т.е. увеличава се с 13 300 km² (или 53%).Високата порта е принудена от въстанието наАли паша вЕгипет (застрашилЦариград чрез похода си презСирия) с 2 хатишерифа от 1830 и 1833 г. да признае териториалното разширение на автономията. Тези придобивки, колкото лесни, толкова и неочаквани за сърбите, не ги задоволяват. В княжеството вече се замислят за независима държава, поставена на широка плоскост, в пределите на която да влязатБосна,Херцеговина,България,Сирмия иКроация (Хърватия).
Въпреки отхвърлянето с контрапредложение от Високата порта през 1838 г. на първияорганически устав наКняжество Сърбия от 1835 г., сръбската власт постепенно укрепва и заздравява. С подкрепата на Русия младата държава започва да изгражда свои учреждения.
В периода 1848 – 1856 г. (след революциите в Европа и най-вече подирКримската война) сръбската външна политика се преориентира от проруска към прозападна.Австрийската империя, възползвайки се от този обрат и преследвайки свои имперски интереси, окуражава сърбите към експанзия на югоизток в османските предели. Австрийската дипломация се надява, че чрез южнославянско обединение в рамките на Империята ще неутрализира сръбскиянационализъм, сдобивайки се чрезСолун и с излаз наБяло море.
През третата четвъртина на XIX век княжеството, умело лавирайки между интересите на двете големи християнски сили в Европейския югоизток (Русия иАвстро-Унгария), успява да спечели редица поддръжници и симпатизанти за идеята за създаване наЮжнославянска илиДунавска федерация между южнославянските или и с някои от балканските народи. Сръбското правителство, като скрит инициатор и модератор на идеята, се стреми при нейната реализация да прокара и осъществи свои тясно национални интереси във вреда на съседните народи.
В началото на XX век югославската идея сред южнославянските народи е чужда на сърбите, близка дохърватите исловенците, но неприемлива забългарите, т.к. зад нея за последните прозира идеята заВелика Сърбия. Българите съзират, през призмата на историческия си опит, новисърбошовинистични амбиции къмбългарските земи зад въображаемата Югославия. Сърбите не симпатизират на идеята, защото„... тази стъпка може да доведе до завоюването и поглъщането на Сърбия. Към това се стремят някои хървати и словенци. Затова сърбите трябва да са предпазливи към всякакви планове за обединение на южните славяни.“.[3] За сърбите, които имат национална държава, тя трябва да се разширява. Затова гледат по-благосклонно на възстановяването наСтара Сърбия в нейните граници от времето на кралСтефан Душан. В същото време хърватите и словенците бленуват за националнанезависимост. В югославската идея те съзират „спасителния пояс“, който ще ги изведе отавстро-унгарскотоетническо море.
ЗаХабсбургската и Османската империя югославската идея е вредна. Вследствие от загубата наЦентралните сили вПървата световна война, последвана от естествения разпад на двете империи, реализирането на идеята за обединението на южните славяни в общадържава е логически край загеополитическо влияние върху Балканите от наследилите империите държави –Австрия,Унгария иТурция.
В края на Първата световна война, при очертаващия се германски разгром,Антантата вече не държи на запазването на Австро-Унгария. Подкрепяно отФранция иАнглия, Кралство Сърбия от великосръбски гледни позиции предявява претенции към „балканското наследство“ на Хабсбургите, разчитайки за задоволяването им основно на съюзническите си отношения, особени заслуги и принос за извоюване на победата за Антантата. Интегрирането на разнородно в етническо и верско отношение население на 2 бивши империи в нова и силна държава (каквато е необходима на Франция за запазване на статуквото следВерсайските договори), изисква обединителна идея. Такава идея концептуално, в исторически, народностен и духовен план, е само югославската.[4]
Кралството съществува до април 1941 г., когато е разгромено от силите наОста с военната операция „Ауфмарш 25“ (наричана иЮгославска операция). След това по-голямата част от нейната територия е поделена между победителите:Германия,Италия,Унгария,България, а на останалите земи (днешни Хърватия иБосна и Херцеговина) е създадена контролиранатаНезависима хърватска държава.
Втората Югославия е държава, формирана веднага следВтората световна война. Нейните основи са положени в нелегалност през 1943 г., като е създадена непризнататаДемократична федеративна Югославия. Тя е преименувана наФедеративна народна република Югославия през 1945 г. (след края на войната), а след това – наСоциалистическа федеративна република Югославия през 1963 г.
В тази форма Югославия остава до 1992 г., когато от 6-те съюзни републики, които я формират, цялостно се отцепват 4 републики:Словения, Хърватия,Македония, Босна и Херцеговина.
През 2003 г. държавата е преобразувана в хлабаваконфедерация, наречена Държавен съюзСърбия и Черна гора. На 3 юни 2006 г. общата държава се разпада на самостоятелните днешни републики Сърбия и Черна гора.
.svg)
.svg)
.svg)
.svg)
.svg)
.svg)
.svg)
.svg)
