Отстои на 1210 km от брега наконтинентална Азия. Площ – 322 823 km², от които 320 854 km² суша и 1969 km²водна площ.
Названието на архипелага се мени няколко пъти в течение на историята. Първото име на страната – „Филипинските острови“ (Las Islas Filipinas) – е дадено през 1543 г. на островитеСамар иЛейте от испанския пътешественикРуй Лопес де Вилялобос в чест на испанския кралФилип II.Архипелагът е наричан Испански Източни Индии, Нова Кастилия (Nueva Castilla) и острови на Св. Лазар (Islas de San Lazaro). По време на революцията на Филипините конгресът провъзгласява територията за „Република Филипини“ („República Filipina“ или „Philippine Republic“). От времето на победата на САЩ във Филипино-американската война (1899 – 1902) и до провъзгласяването на независимостта територията е наричана „Филипински острови“ (англ. Philippine Islands). От времето на Парижкия договор от 1898 г. архипелагът е наричан „Филипини“ (англ. Philippines). След края на Втората световна война официалното название на архипелага е „Република Филипини“ (филип. Republika ng Pilipinas).
Населението на Филипините е около 100 милиона души, от които над 13 милиона души живеят встолицата на странатаМанила – един от 20-те най-големиметрополиса в света.
Климатът е горещ, влажен и тропичен. Средната годишна температура е около 26,5 °C. Има трисезона – топъл (или летен) от март до май, дъждовен – от юни до ноември, и студен – от декември до февруари.
Повечето планински острови в миналото са били покрити от тропическидъждовни гори и са вулканични по произход. Най-високата точка е вулканичният връхАпо на остров Минданао – 2954 m. На островБохол (десетият по големина остров на архипелага) се намират известните „Шоколадови хълмове“.
Страната се намира в пояса на тайфуните на Западния Тихи океан и около 19тайфуна преминават през нея всяка година.
Филипините също така лежат натихоокеанския огнен пръстен, поради което изпитват чести сеизмични трусове и вулканична активност. Около 20земетресения на ден са регистрирани на Филипините, въпреки че повечето са твърде слаби, за да бъдат усетени. Много отвулканите са активни.
Филипинският архипелаг е населен още презпалеолита. Най-ранните човешки кости, открити на Филипините, са датирани отпреди 20 хил. години, но някои учени предполагат, че островите са обитавани отхомо сапиенс още преди 50 хиляди години. Според хипотези за древното население на островите, ниски чернокожи хора (филипинци-аборигени, наричанинегритос), предци на днешнитеитас, идват отСредна Азия преди 30 хиляди години.
Китайски търговци започват да посещават островите презVIII век. През XI и XII век на бреговете на Филипините акостират многобройни мюсюлмански, японски и китайскитърговски кораби, чиито моряци постепенно започват да се заселват на островите.
През XIV век мюсюлманскимисионери от земите, сега включени вМалайзия, посещават Филипините. Някои южни острови стават част отсултанат. През XV век южните острови саислямизирани вследствие на пристигането на многобройно мюсюлманско население отмалайски произход, създало свои собствени султанати.
В търсене на морски път в западна посока къмМолукските острови,португалецът на испанска служба адмиралФернандо Магелан достига Филипините през1521 г. Той е посрещнат добре от повечето местни вождове, но се включва в междуплеменните войни и загива вбитка при островМактан с отряд, начело на който е считаният днес занационален герой на ФилипинитеЛапу-Лапу. Битката е описана от биографа и член на експедицията на мореплавателяАнтонио Пигафета, според когото (отразено вкнигата му „Първото плаване около Земята“) адмиралът се впуска сам с хората си срещу враговете на владетеля на островСебу (новопокръстенвасал на испанския крал), за да докаже превъзходството на испанското въоръжение, но е победен поради по-голямата опитност в крайбрежни сражения и по-доброто познаване на терена от страна натуземците.
Впоследствие новините за откритията на експедицията (тя постига целта си) достигатЕвропа. На 27 април1565 г. испанскиятконкистадорМигел Лопес Легаспи, заедно с още 500 въоръжени войници, установява първото испанско селище на остров Себу. Католическимисионери, придружавани от войници, започват да обикалят островите в търсене на хора, които дапокръстят и успяват с мнозинството намерени. Построени са множествоцъркви иукрепления. Град Манила, днешната столица на Филипините, е основан от Легаспи през 1571 г. (като колониален град – преди това там има местно селище, което той превзема). Скоро се установява редовна морска връзка между него иАкапулко, осъществявана от т.нар.Манилски галеони, търговскигалеони, които от 1565 г. до началото на XIX век ежегодно курсират през Тихия океан.
Под испанска власт в значителна степен се преодолява племенното раздробяване на филипинците и противопоставянето помежду им по религиозен признак (между езичниците и мохамеданите), тъй като мнозинството от народа ставатхристияни и са асимилирани културно от испанците.
Същевременно непоносими такси, наказания и разни злодеяния, на които е подлагано от испанските заселници и власти местното население, пораждат откъслечни бунтове в планинските части на Северен Лусон и районите по крайбрежието. Племето игорот, населяващо северната планинска част на архипелага, също и мюсюлмани от южните острови на Минданао, както и много други племена, се противопоставят на колонизирането.
Въобще историята на испанската колонизация на Филипините е подобна на тази налатиноамериканските страни, с някои отлики:
Защита на местното население от страна нарелигиозните ордени. Някои от въстанията на местното население (включително на китайската общност на островите) са прекратени с тяхно посредничество. Също така духовниците съдействат и за ограничаване на данъчното бреме и за запазване на местнитебит ипоминъци.
Географското им разположение ги прави разпределителна база за стоките, пращани от Югоизточна Азия вМетрополията. С оглед на това е силно подобрена местнатаинфраструктура, а сред филипинците са разпространени нови умения изанаяти. От края наXVI век между Манила и Акапулко (Мексико) започва да се развива процъфтяващакорабна търговия.
Развиване на сериознанаучна дейност. Води се спор кой от двата първи местниуниверситета е най-старият вАзия, въпреки че има установенидати относно това: за Университета Свети Томас – през 1611 г. отдоминикански монаси, а за Университета Свети Карлос – през 1595 г. отйезуити. В по-важните градски центрове като Манила, Себу иИлоило в началото на XIX век испанският вече се ползва като основен език, включително и от образования слой на обществото в колонията. Първите свидетелства за испано-филипинска литература датират от средата на XIX век. Този тип литература е в разцвета си през 20-те години на XX век (когато страната е вече под американски контрол).
През 1863 г. се създава безплатна образователна система, която спомага за създаването на местна интелигенция, с представители на креолския и метиския елемент и с такива из средите на коренните жители. Тази прослойка е наричана „просветените“ и с времето се революционизира.
На колониалния управител в Манила са подчинени и области извън Филипините:Марианските острови,Палау,Каролини,Сабах и – за кратко – някои укрепления на бреговете на островФормоза (днес Тайван). Филипините са под егидата на губернаторите на Нова Испания (провинцията образувана на територията на превзетото от испанските конкистадориМексико) до провъзгласяване на независимостта на Мексико, през1821 г.
Филипините са арена на сблъсъци с разни външни сили: китайски пирати, японски, португалски, холандски и британски групи. Страната е окупирана от Великобритания по време наСедемгодишната война, но през1764 г. е върната на Испания в изпълнение на Договора от Париж от1763 г.
Отварянето на Суецкия канал през1869 г. намалява значително времето за пътуване доЕвропа и многофилипинци от горната класа (главно сред т.нар. „просветени“) получават образованието си там. Под влияние на буржоазно-демократичните традиции и тежнения на европейците, такива се зараждат и сред островитяните. Към Испания са отправяни политически искания – отначало за по-адекватно представителство в испанския парламент, а по-късно – и за (дори пълна) независимост на страната. Много представители на филипинската интелигенция по това време са обвинени вконспирация и организиране нареволюция и са екзекутирани без съд.
Появява се тайно общество, вдъхновено от европейскотомасонство, поставящо си за цел да отхвърли испанската власт. Разкриването му от испанците води до избухването на Филипинската революция (1896 –1898). Водачът ѝАндрес Бонифасио, лидер наКатипунан – въоръжена групировка, бореща се за независимост – се вдъхновява от идеите наХосе Рисал. Последният е лекар-офталмолог, членуващ в испанска масонска ложа, екзекутиран от колониалните власти в началото на въстанието, въпреки че се изказва против него. Вижданията му са изложени в двата му романа – „Ракът на обществото“ (Noli me tangere) и „Царството на алчността“ (El filibusterismo).
След няколко военни успеха Бонифасио е изместен и екзекутиран от нов водач на имеЕмилио Агиналдо. Приета е конституция (написана на испански език и прокламираща испанския заофициален език), а за първи президент на новата филипинска държава (република) се обявява Агиналдо. Първият етап на Филипинската революция завършва с примирие, а водачите на революционерите са изпратени в изгнание вХонконг. Впоследствие бунтът е подновен и начело отново застава Агиналдо (след като е върнат в страната от американскиякомодор Джордж Дюи) и продължава до поставянето на Филипините под американска власт. През втория етап на революцията е обявена със специална декларация независимостта на Филипините (12 юни 1898 г.) и е приета нова конституция (известна като Малолската конституция – 21 януари 1899 г.), а Емилио Агиналдо отново е обявен за държавен глава (първо катодиктатор, а после – катопрезидент). Революционерите, първоначално съюзени с американците, почти напълно превземат страната, но ключоватаобсада на столицата Манила завършва катастрофално за тях, когато се оказва, че няма да бъдат допуснати да заемат позиции в завладения град, поради тайно споразумение между испанския му управител и американския командващ, които след това обединяват силите си срещу тях. Постъпката им е съзвучна и със случващото се на междудържавно ниво – след сключването на Парижкия мирен договор от 10 декември 1898 година,Испано-американската война преминава въвФилипино-американската, асуверенитетът над Филипините е прехвърлен от Испания наСАЩ.
Въпреки първоначално дадените на Агиналдо уверения, демократичните завоевания на народа му остават в общи линии незачетени и Филипините са окупирани от армията на САЩ. Между 1898 и 1911 г. (на места – и до 1913 г) се води кървав конфликт – първо с военни, а впоследствие главно с паравоенни формирования, за контрол над страната, който е решително спечелен от американците. В съгласие с политиката, провеждана в Америка, настъпва период на републиканско (но не и независимо) управление, а Малолската конституция е отменена. Вземат се мерки за повсеместнасекуларизация и въвеждане на образование по американски модел. Ограничено е ползването на испанския език и се правят опити за заместването му с английски. В този период, чак до 30-те години на XX век, на Филипините излизат различни вестници на испански език, които критикуват политиката на правителството на САЩ по отношение на испанския език. Английският повлиява и на развитието на местнияфилипински език.
На филипинците е дадено обещание, че след като страната бъде подготвена за независимо съществуваване, американците ще се оттеглят и се задействат различни процедури в това отношение, но и до избухването наВтората световна война Филипините все още са американска територия и като такава са окупирани отЯпония, чиито власти организират местноколаборационистко правителство. Презтози период, в хода на борбата срещу японската власт се зараждасоциалистическото движение Хук, подкрепяно от селското население. След първоначалните си неуспехи,САЩ си връщат Филипините, поставени под управлението на генералДъглас Макартър.
САЩ признават независимостта на Филипините през 1946 г.
Двукамарният конгрес на страната включва сенат (т.нар. горна камара, членовете на която се избират на национално ниво) и камара на представителите (т.нар. долна камара, членовете на която се избират по райони). 24 сенатори се избират за срок от 6 години, като половината се сменят на всеки 3 години. 250 представители от камарата на представителите се избират за тригодишен срок.
Държавата е разделена на 79 провинции, групирани за улеснение в 17 региона. Регионите нямат отделносамоуправление, с изключение на автономния регион в мюсюлманския остров Минданао.
Главните търговски партньори на Филипините са САЩ и Япония. Някога най-богатата в Азия след Япония, филипинската икономика се свива в началото на 1980-те като резултат от намалено търсене на филипинската продукция. Опитите да се подобри икономиката са затруднявани от големите дългове (вътрешният дълг е 77% от БВП). Към началото на 2018 г. агенцияBloomberg отчита, че икономиката на Филипините се намира в непрекъснат възход през последните 6 години.[3]
Гъстота на населението (на km²) по провинция към 2009 г.Доминиращите етнически групи по провинция
Филипините са 12-атастрана в света по население. Изчислено е, че около 1/2 от населението живее на островЛусон, който е и най-големият от Филипинските острови. Също намиращият се тамметрополен район на Манила[4] е най-големият в страната и 11-ият най-голям в света. Към 2007 г. данните от преброяването сочат, че в него живеят 11 553 427 души или 13% от населението на държавата.[5]
Населението на страната от 1990 до 2008 г. нараства с около 28 милиона души, което е повишение от 45%.[6] Първото преброяване на населението в страната е проведено през 1877 г. и отчита население от 5 567 685 души.[7] Към 21% от населението живеят под прага на бедност към 2015 г.[8]
Средната възраст на населението е 22,7 години, като 60,9% са на възраст между 15 и 64 години.[9] Средната продължителност на живота е 69,4 години, 73,1 години за жените и 65,9 години за мъжете.[10] Прирастът от 3,21% между 1995 и 2000 г. е спаднал до 1,95% за периода 2005 – 2010 г.[11][12]
След смекчаването наимиграционните закони на САЩ през 1965 г., броят на жителите в САЩ, които имат филипински корени, нараства значително. Към 2007 г. е оценено, че 12 милиона филипинци живеят в чужбина.[13][14] Според оценки, населението на Филипините преминава 100 милиона души на 27 юли 2014 г. с което страната става 12-ата, достигнала това число.[15]
Филипинците като цяло принадлежат на няколко азиатски етнически групи, които езиково се класифицират като част отавстронезийските ималайско-полинезийските народи.[18] Смята се, че преди около 4000 години австронезийскоговорещи тайванскиаборигени мигрират отТайван към Филипините, като със себе си донасят и знания за селското стопанство иокеанското плаване, като накрая заместват по-ранните групинегритоси на островите.[19] Бидейки на кръстопът между Запада и Изтока, Филипините приютяват и мигранти от места като Китай, Испания, Мексико,Перу, САЩ, Индия,Южна Корея и Япония. Китайците са главно потомци на имигранти отФудзиен (срещулежащата на остров Тайванкитайска провинция) след 1898 г. и наброяват около 2 милиона души, макар приблизително 27% от филипинците също да имат частичен китайски произход,[20][21][22] което се дължи на доколониалните и колониалните китайски мигранти.[23]
В миналото поне 1/3 от населението на Лусон са испанци, примесени с местното население,[24] вследствие на което днес 13,33% от филипинското население има испански корени.[25] Последните генетични изследвания потвърждават това европейско и латиноамериканско потекло.[26][27][28]
Филипините са американска колония от 1898 до 1946 г. и през този период се раждат над 800 хил. американци в страната.[29] Към 2015 г. има между 220 хил. и 600 хил. американски граждани, които живеят в страната.[30]
Официалните езици на страната сафилипински и английски.[34] Филипинският, всъщност, представляватстандартизирана версия натагалог, който се говори главно вурбанизираните райони. И двата езика се използват в правителството, образованието, печата, медиите и бизнес средите. В повечето градове се говори местният коренен език. Филипинската конституция предоставя възможността за използване наиспански иарабски,[34] макар никой от тях да не се използва широко в днешно време. Все пак, много испанскизаемки присъстват и до днес в много от филипинските езици.[35] Испанският, който елингва франка към края на XIX век, днес е претърпял голям спад в използването си, а арабският се използва основно в ислямските училища в Минданао.[36]
Филипините сасекуларна държава, въпреки голямото влияние на Католическата църква в тази страна.[37] Данни от преброяването през 2010 г. показват, че 80,58% от населението изповядваткатолицизъм.[38] Около 37% редовно присъстват налитургии, а 29% се самоопределят като много набожни.[39][40]Протестантите представляват 10,8% от населението[41] и се придържат основно къмевангелизъм, който е бил донесен от американските мисионери в края на 19 и началото на XX век.[42][43] Те са концентрирани основно в северната част на Лусон и южната част на Минданао.Ислямът е втората най-разпространена религия (след християнството) – мюсюлманското население на Филипините е 5,57% от общото население към 2010 г. и изповядва основносунизъм.[38] Според някои мюсюлмански дейци, броят на мюсюлманите бива значително занижен при преброяванията, поради опасения за сигурността и враждебността на държавната администрация към мюсюлманите.[44][45] Около 2% от населението, основно филипинци и китайци, изповядвабудизъм.[46] Официално преброяване наатеистите не е провеждано[47], но въз основа на предходните цифри може да се предположи, че те са около 1 – 2% от населението на Филипините.
↑абвLewis, M. Paul, Gary F. Simons, and Charles D. Fennig (eds.). (2015).[1].Ethnologue: Languages of the World (18th ed.). Dallas, Tex.: SIL International.
