През следващите години Умберто Еко работи като културен редактор вRAI, където се сприятелява с група авангардни художници, музиканти и писатели. През 1956 г. публикува първата си книга„Il Problema Estetico di San Tommaso“, разширение на докторската мудисертация, и започва да преподава в университета в Торино. След 1964 г. преподава въвФлоренция иМилано, ставапрофесор вБолонския университет през 1971 г.
Семиотиката поначало е дисциплина, която изследва всичко, което може да бъде използвано, за да се лъже[8].
“
Семиотиката заема централно място в заниманията на Еко от средата на 70-те години до края на века. За по-ранните си работи той казва: „В моите пред-семиотични трудове, като Отворената творба, бях силно вдъхновяван отфеноменологията, отХусерл доМерло-Понтии, от психологията на перцепцепцията, от транзакционалистите доПиаже“[9].
През следващите години той посвещава на семиотиката редица трудове, съдържащи всеки път главно синтез и популяризация, и не собствен принос. Но дори и така интересите му търпят известна еволюция. Доста от рано той се ориентира къмпрагматистки вдъхновени схващания, следващиЧарлс Пърс. Това го отличава от европейската традиция, която се придържа повече към постановките наФердинанд дьо Сосюр. Основното различие е, че при нея изследователите изхождат от понятието зазнак, което се счита предзададено и то катоартефакт на културата. Прагматисткият подход отказва да предрешава въпроса, дали нещо е знак или не, и изхожда от по-неясното понятие засемиозис и респективно – означване. За така разбираната семиотика решаващият въпрос е доколко разглеждането и анализът на дадено явлениекато семиотично са резултатни и ползотворни. Виждане на практически всевъзможни явления като знаци, и най-вече допускането на „естествени знаци“, от Еко се приемат без специални уговорки. Разбираемо, неговата семиотиката лесно прераства, не само в общакултурология, но и във всеобща наука запознанието.
В последните си книги (Кант и Птицечовката), аргументирайки се, че при сетивността вече е налице семиозис,[10] Еко прави опит за сближаване на семиотиката с днешнитекогнитивни науки.
Домът на науките за човека и обществото в София провежда на 27 – 28 ноември 2004 г. международна научна конференция „Около Умберто Еко. Знаци, репрезентации, интерпретации – европейската културна идентичност“.[11][12]В София на 10 апил 2025 г. е открита книжарница „Умберто и Ко.“, в която е инсталирана (засега навярно единствената в света) статуя на Умберто Еко, дело на скулптораБорис Борисов.[13]
Пълният списък може да бъде намерен в неговата официална автобиография.
В завещанието си Умберто Еко е поискал след смъртта му, в течение на 10 години, да не бъдат организирани конференции, колоквиуми и пр. събития, посветени на творчеството му.[14]
Il problema estetico in San Tommaso (1956), послеIl problema estetico in Tommaso d'Aquino (1970) (1988 – ново преработено издание)
Filosofi in Libertà (1958), с Дедалус. Впоследствие вкл. в Il secondo diario minimo
Opera Aperta. Forma e indeterminazione nelle poetiche contemporanee (1962),The Open Work (1989), англ. превод на изданието от 1976 г. плюс други есета.
Diario minimo (1963)
Apocalittici e integrati (1964)
Le poetiche di Joyce. Dalla "Summa" al "Finnegans Wake" (1966)
Appunti per una semiologia delle comunicazioni visive (1967), после вLa struttura assente
Il costume di casa. Evidenze e misteri dell'ideologia italiana (1973)
Eugenio Carmi. Una pittura di paesaggio? (1973)
Trattato di semiotica generale (1975) Трактат по обща семиотика, София: Наука и изкуство, 1993
Il superuomo di massa. Studi sul romanzo popolare (1976; 1978)
Stelle & stellette. La via lattea mormorò (1976)
Dalla periferia dell'impero (1977)
Come si fa una tesi di laurea (1977) Как се пише дипломна работа, София: ИК „Александър Панов“, 1999
Carolina Invernizio, Matilde Serao, Liala (1979), с други
Lector in fabula (1979)
De bibliotheca (1981)
Postille al nome della rosa (1983)
Sette anni di desiderio. [Cronache, 1977-1983] (1983)
Semiotica e filosofia del linguaggio (1984) Семиотика и философия на езика, София: Наука и изкуство, 1993
Sugli specchi e altri saggi (1985)
Arte e bellezza nell'estetica medievale (1987)
Lo strano caso della Hanau 1609 (1989)
I limiti dell'interpretazione (1990)
Interpretation and Overinterpretation (1992) – сРичард Рорти,Джонатан Калър, Катрин Брук-Роуз Интерпретация и свръхинтерпретация, София: Наука и изкуство, 1993
Il secondo diario minimo (1992)
La memoria vegetale (1992)
La ricerca della lingua perfetta nella cultura europea (1993)
Sei passeggiate nei boschi narrativi (1994) Шест разходки в горите на измислицата, София: Сиела, 2014
Cinque scritti morali (1997) Пет морални есета, София: Лик, 1999
Kant e l'ornitorinco (1997) Кант и птицечовката: есета върху езика и възприятието, София: Дом на науките за човека, 2004
Talking of Joyce (1998), с Либерато Санторо-Бриенца
Gesammelte Streichholzbriefe (1998)
Serendipities. Language and Lunacy (1998)
Tra menzogna e ironia (1998)
La bustina di Мinerva (2000) Кибритчета "Минерва" 1990-2000, София: Колибри, пр. Ина Кирякова, 2025
Experiences in translation (2000)
Riflessioni sulla bibliofilia (2001)
Sulla letteratura (2002)
Guerre sante, passione e ragione. Pensieri sparsi sulla superiorità culturale;Scenari di una guerra globale, inIslam e Occidente. Riflessioni per la convivenza (2002)
Dire quasi la stessa cosa. Esperienze di traduzione (2003) Да кажеш почти същото, София: Колибри, 2021ISBN 978-619-02-0704-7[17][18]
Sulla letteratura (2003)
Storia della bellezza (2004) История на красотата, София: Кибеа, 2006, представяне от Умберто Еко, в съавторство с Джироламо де Микеле.
Il codice Temesvar (2005)
A passo di gambero. Guerre calde e populismo mediatico (2006) Връща ли се часовникът назад, София: Сиела, 2010.ISBN 978-954-28-0841-1
La memoria vegetale e altri scritti di bibliofilia (2006)
Sator Arepo eccetera (2006)
Storia della bruttezza (2007)
Dall'albero al labirinto: studi storici sul segno e l'interpretazione (2007)
„Умберто Еко: Изповедта на една легенда“, интервю на Мари-Франсоаз Льоклер, в-к „Литературен вестник“, бр. 14, 10 април 2002 (преводът е направен поLe Point, 15 февруари 2002)
