Семиотиката (понякогасемиология) енаучна дисциплина, която изучавазнаците както поотделно, така и групирани в знакови системи. Тя включва изучаването на това как се създавазначението на един знак и също неговото разбиране, въобще знаковите процеси (семиоза), или сигнификацията (значението) и комуникацията, знаците, но и символите.
Формалното разделяне на семиотиката на 3 дяла:
Семантика: занимава се с отношението между знаците и техните означаеми (референти,денотати,номинати);
Синтактика: занимава се с отношението между самите знаци и правилата, които ги управляват (свързват);
Прагматика: занимава се с отношението между дадени знаци и намерението (интенцията[1]) на използващия ги
Семиотика на дизайна и продуктите (продуктова семиотика)
Урбанистична (архитектурна) семиотика
Семиопедагогика – семиотика на педагогическата комуникация
Психосемиотика
Биосемиотика – Семиотиците също така понякога изследват как организмите, независимо колко големи или малки са те, правят предположения за своята семиотична ниша в света и как се приспособяват към нея (вижтеСемиоза). Семиотиката теоретизира на най-общо ниво зазнаците, а с изучаването на обмена на информация в живите организми се занимавабиосемиотиката.
Структурализъм и пост-структурализъм, които не са дялове, но произхождат в известен смисъл от семиотиката.
Семиотиците класифицират знаците и знаковите системи в зависимост от начина им на предаване (вж.модалност). Този процес на пренасяне на смисъл зависи от използването на семиотиченкод, който може да бъде отделните звукове или букви, които хората използват, за да образуват думи, но също и движения на тялото, които те извършват, за да покажат отношение или емоция, или дори дрехите, които носят.
За даизкове дума или израз за обозначаване на „нещо“ (вижлексема илексикална единица),общността трябва да се споразумее относно едно просто значение (денотативно значение) в свояезик. Но тази дума може да предава това значение само в граматическите структури и кодове на езика (вижтесинтаксис исемантика). Кодовете представят същокултурнитеценности могат да добавят нови оттенъци наконотация на всеки елемент от живота.
За да се обясни връзката между семиотиката инауките за комуникацията,комуникацията се дефинира като процес на предаване на данни от един източник до един приемник възможно най-ефективно. Следователно теоретиците на комуникацията създават модели на основата на кодове, медии и контексти, за да обяснят участващите в процесабиология,психология имеханика. И двете дисциплини също така приемат, че техническият процес комуникация (установен чрез опити за техническа сигнализация) не може да бъде разделен от факта, че приемникът трябва дадекодира данните, т.е. да може да разпознае данните катозабележителни и да разбере значението им. Това предполага, че съществува необходимо застъпване между семиотиката и комуникацията. И наистина много понятия са общи, въпреки че във всяка област ударението се поставя на различно място. В „Послания и значения: Въведение в семиотиката“Марсел Данеси казва, че приоритетите на семиотиците са да изучават първосигнификацията и след това комуникацията[2]. По-краен поглед се предлага отЖан-Жак Натиез (1987), който катомузиколог смята, че теоретичното изучаване на комуникацията няма връзка с прилаганата от него семиотика.
Семиотиката трябва също да се разграничи отезикознанието. Въпреки че и двете започват от едно и също място, семиотиката свързва езиковите факти с неезикови факти, за да осигури по-широко емпирично покритие и да предложи изводи, които изглеждат по-правдоподобни, защото интуитивно хората разбират, че езикът може да се интерпретира само в социален контекст (понякога наричан „семиосфера“). Чистото езикознание „разглобява“ езика на неговите компоненти и анализира употребата му в забавено време, докато в действителния свят на човешкото семиотично взаимодействие често има хаотично преливане на език и знаков обмен, който семиотиката се опитва да анализира и по този начин да намери общите правила, приети от всички участници.
Може би още по-трудно е разграничението между семиотика ифилософия на езика. В определен смисъл разликата е по-скоро разлика в традициите, отколкото разлика в предмета. Различни автори са се наричали „философ на езика“ или „семиотик“. Тази разлика не съответства на разделянето нааналитичната отконтиненталната философия. Отблизо вероятно могат да се забележат някои разлики по отношение на предмета. Философията на езика обръща повече внимание наестествените езици или на езиците въобще, докато семиотиката се интересува и от неезиковата сигнификация. Философията на езика също така има по-силна връзка с езикознанието, а семиотиката е по-близка до някоихуманитарни дисциплини (включителнотеория на литературата икултурна антропология).
Семиозата е процес, който образува значение от схващанията на всеки организъм за света чрез знаци.
Важността на знаците и сигнификацията е признавана през повечето от историята на философията, а също така и в психологията. КактоПлатон, така иАристотел, изследват връзката между знаците и света, аАвгустин изследва природата на знака в една конвенционална система. Тези теории са имали дълготрайно влияние върхузападната философия, особено чрезсхоластичната философия. НеотдавнаУмберто Еко, в своята „Семиотика и философия на езика“ показва, че семиотични теории се крият в делата на повечето, ако не на всички значителни мислители.
Чарлз Сандърс Пърс (1839 –1914), основател на философската доктрина, известна катопрагматизъм, предпочитал името „семейотика“. Дефинира „семиоза“ като „...действие или влияние, което е или подразбира съдействието на три субекта като знак, неговият обект иинтерпретанта му, като това тройно взаимно влияние не може да се сведе по никакъв начин до действия по двойки“. (Прагматизъм, 1907). Неговото понятие за семиоза еволюира с времето, започвайки с тройната връзка, описана току-що, и завършвайки със система, състояща се от 59 049 възможни елемента и връзки. Една от причините този брой да е толкова висок е, че той позволява на всеки интерпретант да действа като знак, създавайки при това нова сигнифицираща връзка. Пърс е и известенлогист и разглежда семиотиката и логиката като страни на една по-широка теория.
Фердинанд дьо Сосюр (1857 –1913), „баща“ на съвременнаталингвистика, предлага дуалистична представа за знаците, свързваща „сигнификаторът“ като форма на изречената дума или фраза със „сигнифицираното“ като мисловна концепция. Трябва да се отбележи, че според Сосюр знакът е напълно произволен, т.е. не е задължително да има връзка между знака и неговото значение. Това го разграничава от предишните философи като Платон или схоластиците, които мислят, че трябва да има някаква връзка между сигнификатора и обектът, когото той сигнифицира. Настойчивостта на Сосюр относно произволността на знака повлиява силно и по-късни философи, особенопостмодерните теоретици катоЖак Дерида,Ролан Барт иЖан Бодрияр. Фердинанд дьо Сосюр изковава термина „семиология“ докато преподава епохалния си „Курс по обща лингвистика“ вЖеневския университет през1906 –1911 г. Сосюр постулира, че нито една дума не е по същество смислена. Една дума е по-скоро само „сигнификатор“, т.е. представяне на нещо, и тя трябва да се съчетае в мозъка със „сигнифицираното“, самото нещо, за да образува изпълнен със смисъл „знак“. Сосюр вярва, че декомпозицията на знаците е същинска наука, защото, правейки това, ние достигаме до емпирично разбиране как хората преобразуват физическите дразнения в думи и дуги абстрактни понятия.
Луи Йелмслев (1899 –1965) развива структуралистки подход към теориите на Сосюр. Най-известната му работа е „Пролегомена: Една теория на езика“, която е разширена до „Резюме на теорията на езика“ – формална разработка на „глосематиката“ – неговата научна систематика на езика.
Чарлз У. Морис (1901 –1979). В своите „Основи на теорията на знаците“ (1938) той дефинира семиотиката като групираща триадатасинтаксис,семантика ипрагматика. Синтаксисът изучава взаимовръзките между знаците без да се интересува от смисъла. Семантиката изучава връзката между знаците и обектите, до които те се отнасят. Прагматиката изучава връзката между знаковата система и нейният потребител – човек или животно. За разлика от ментора сиДжордж Хърбърт Мийд Морис е бихейвиорист и симпатизира напозитивизма на колегата сиРудолф Карнап отВиенския кръг. Морис е обвинен в неправилно тълкуване наПърс.
Умберто Еко запознава по-широка публика със семиотиката чрез различни публикации, най-известни от които са „Теория на семиотиката“ ироманът „Името на розата“, който включва семиотични елементи. Най-важните му приноси в областта са във връзка с интерпретацията, енциклопедиите и моделния читател.
Алгирдас Юлиус Греймас развива структурен вариант на семиотиката, наречена „генеративна семиотика“, опитвайки се да премести фокуса на дисциплината от знаците към системите за сигнификация. Теориите му доразвиват идеите на Сосюр, Йелмслев,Клод Леви-Строс иМорис Мерло-Понти.
Юрий Лотман1922 –1993 е един от основателите наТартуската (Тарту-московска) семиотична школа. Той развива семиотичен подход към изучаването на културата и създава комуникационен модел за текстовата семиотика. Лотман въвежда и понятието „семиосфера“.
Томас А. Сибиък, студент на Чарлз У. Морис, е плодовит американски семиотик с широки интереси. Въпреки че настоява, че животните не са способни на употребата на език, той разширява границите на семиотиката с нечовешки сигнални и комуникационни системи, повдигайки по този начин някои от проблемите, адресирани отфилософията на разума, и изковава термина „зоосемиотика“. Сибиък настоява, че всяка комуникация се осъществява благодарение на връзката между организма и обкръжението, в което живее. Той също твърди, че семиозата (интерпретирането на знаци) и живота са еквивалентни.
През80-те години заклети семиотици ставатИвайло Знеполски, който се занимава със семиотика на киното, иДобрин Добрев – областта на литературната семиотика и семиотиката на цветовете.
В началото на90-те години популяризатори на семиотиката в България са Иван Младенов и Мирослав Дачев.
След 1993 г. в Нов български университет се разкрива Департамент по семиотика с магистърски и докторантски курсове и програми по семиотика. Ръководител на департамента е проф. Мария Попова
В началото на 90-те години на ХХ век, първо се създава Българско семиотично дружество, а след това е създаден Югоизточноевропейски център за семиотични изследвания в Нов български университет [НБУ] с директор проф. Мария Попова, който всяка година провежда Лятна школа по семиотика в Созопол с участието на български и чужди преподаватели и студенти, като част от мрежа от над 30 университета.[3] След 2007 г. ръководител на Центъра и на Школата е проф. Кристиян Банков.
През септември 2014 г. Нов български университет е домакин на 12. световен конгрес на Международната семиотична асоциация на тема „Нова семиотика: Между традиция и иновация“.[4][5][6]
↑За конгреса, сайт на 12. световен конгрес на Международната семиотична асоциация, организиран от International Association for Semiotic Studies (IASS/AIS) и Southeast European Center for Semiotic Studies
Daniel Chandler.Semiotics: The Basics. London: Routledge, 2001/2007.
D. S. Clarke.Principles of Semiotic. London: Routledge & Kegan Paul, 1987.
D. S. Clarke.Sign Levels. Dordrecht: Kluwer, 2003.
Socio semiotics/cognitive semiotics. Ed. Veronika Azarova. С., Нов български университет, 2009.
Marcel Danesi.Messages and Meanings: An Introduction to Semiotics. Toronto: Canadian Scholars' Press, 1994.
Marcel Danesi.Understanding Media Semiotics. London: Arnold; New York: Oxford UP, 2002.
Marcel Danesi.The Quest for Meaning: A Guide to Semiotic Theory and Practice. Toronto: University of Toronto Press, 2007.
John Deely.Basics of Semiotics. 4th ed. Tartu: Tartu University Press, 2005 [1990].
John Deely.The Impact on Philosophy of Semiotics. South Bend: St. Augustine Press, 2003.
John Deely.Four Ages of Understanding. Toronto: University of Toronto Press, 2001.
Umberto Eco.A Theory of Semiotics. Indiana, Indiana University Press, 1976.
Umberto Eco.Semiotics and the Philosophy of Language. Bloomington: Indiana University Press, 1986.
Umberto Eco.Kant and the Platypus. New York, Harcourt Brace & Company, 2000.
Claus Emmeche, Kalevi Kull (eds.)Towards a Semiotic Biology: Life is the Action of Signs. London: Imperial College Press, 2011.
Algirdas Julien Greimas.On Meaning: Selected Writings in Semiotic Theory. (Translated by Paul J Perron & Frank H Collins). London: Frances Pinter, 1987.
Robert Hodge & Gunther Kress.Social Semiotics. Ithaca: Cornell UP, 1988.
David Lidov.Elements of Semiotics. New York: St. Martin's Press, 1999.
J. J. Liszka.A General Introduction to the Semeiotic of C.S. Peirce. Indiana University Press, 1996.
Yuri Lotman.Universe of the Mind: A Semiotic Theory of Culture. (Translated by Ann Shukman). London: I.B. Tauris, 1990.
Charles W. Morris.Writings on the general theory of signs. The Hague: Mouton, 1971.
Charles Sanders Peirce.Collected papers: Volume V. Pragmatism and pragmaticism. Cambridge, MA, USA: Harvard University Press, 1934.
Susan Petrilli. Semiotics as semioethics in the era of global communication.Semiotica, 2009, 173 (1 – 4), 343 – 347, 353 – 354, 359.
Augusto Ponzio & Susan Petrilli.Semiotics Today. From Global Semiotics to Semioethics, a Dialogic Response. New York, Ottawa, Toronto: Legas, 2007, 84 pp.
Thure von Uexküll. Semiotics and medicine.Semiotica, 1982, 38 – 3/4: 205 – 215.
Judith Williamson.Decoding Advertisements: Ideology and Meaning in Advertising. London: Boyars, 1978.
Jordan Zlatev.The Semiotic Hierarchy: Life, Consciousness, Signs and Language, Cognitive Semiotics. Sweden: Scania, 2009
„Семиотична карта“, сайт, създаден от научен колектив от катедра „История и теория на културата“ при Философски факултет на СУ с ръководител проф. Ивайло Знеполски, в който участват гл. ас. Жана Дамянова и докторант Димитър Димов (2006)
