Океанът съдържа 97% от водата на Земята и океанографите заявяват, че по-малко от 5% от Световния океан е изследван. Общият обем е приблизително 1,35 милиарда кубически километра (320 милиона кубически мили).
Средната му дълбочина е близо 3700 метра (12 100 фута)[4][5]. Релефът на дъното на океана е сложен и разнообразен. Средната океанскасоленост е около 35‰ (3,5%), като границите варират между 30 и 38‰.
Науката, която се занимава с изучаването на океаните, се наричаокеанология.
Тъй като това е основният компонент на хидросферата на Земята, Световният океан е неразделна част от живота, представлява част от въглеродния цикъл и оказва влияние върхуклимата и метеорологичните условия. Океанът е дом на 230 000 познати животински вида, но тъй като голяма част от дълбините на океаните остават неизследвани, учените смятат, че е възможно да съществуват повече от два милиона различни морски животински вида[6]. Произходът на океаните на Земята остава неизвестен, но се смята, че са се образували в периодахадей и са спомогнали за появата на живота на Земята.
Извънземните океани са съставени от вода или други химични елементи и съединения. Единствените потвърдени големи стабилни течни тела на повърхността са езерата наТитан, въпреки че съществуват доказателства за възможното съществуване на океани на други места в Слънчевата система. Съществува теория, че в началото на своите геоложки историиМарс иВенера са имали големи водни океани. Хипотезата твърди, че почти една трета от повърхността на Марс някога е била покрита с вода и че поради парников ефект световният океан на Венера се е изпарил. Съединения като соли и амоняк, разтворени във водата, понижават неговата точка на замръзване, така че водата може да съществува в големи количества в извънземни среди. Океанът наЕвропа се очаква да има над два пъти обема на водата на Земята. Гигантските планети на Слънчевата система също се смята, че имат течни атмосферни слоеве, които предстои да бъдат потвърдени. Океаните могат да съществуват и на екзопланети и екзолуни.
Световният океан се определя като световния обем на морска вода; основната част нахидросферата, съставяща 94,1% от цялата ѝ площ; непрекъснатата водна обвивка на Земята, обкръжаваща континентите иостровите и отличаваща се със сроден солен състав.Континентите и големитеархипелази разделят световния океан на отделни части (океани). Големите региони на океаните са известни катоморета,заливи,проливи и т.н.
Тихият и Атлантическият океан се разделят поекватора на северна и южна част. По-малки области от океаните могат да бъдат наричани морета,заливи,протоци и други. Соленоводните басейни, несвързани със Световния океан, саезера, а не морета, макар че някои от тях носят това име (Каспийско море,Мъртво море и други).
Световният океан има площ 361 млн. км2 и обем 1,3 млрд. км3. Обемът на океана може да се представи като кубче вода със страна 1111 км. Средната дълбочина на Световния океан е 3790 м, а максималната достига 10 923 м (Марианската падина). Почти половината от водите на океана са дълбоки над 3000 м, а 66% от цялата земна повърхност представлява океан, дълбок повече от 200 м.
Хидросферата се състои от по-малко от 3% сладка вода и над 97% солена вода, главно океанска. Общата ѝ маса е около 1 400 000 000 000 000 000тона, което прави около 0,023% от общата маса наЗемята.
Общо погрешно схващане е, че океаните са сини главно заради синияцвят нанебето. Всъщност водата има много слаб син цвят, който може да се види само когато водата е в големи количества. Отражението на небето допринася за цвета на водата, но не е главната причина за синия цвят. Основната причина са червенитефотони, които водните молекули поглъщат от светлината – единственият познат пример за цвят вприродата, получен като резултат от вибрационна, а не електронна динамика.
Океанолозите разделят океана на региони, в зависимост от физическите и биологичните условия на тези области.Пелагичната зона включва всички отворени райони на океана и може да бъде разделена по-нататък в региони, категоризирани по дълбочина и изобилието на светлина.Фотичната зона обхваща океаните от повърхността до 200 м в дълбочина. Това е регионът, където може да се осъществявафотосинтеза, затова там има най-голямо биологично разнообразие. Тъй като растенията са зависими от фотосинтезата, животът на по-дълбоко трябва или да разчита на материал, потънал отгоре (морски сняг), или да намери друг източник на енергия. Хидротермалните комини са основна възможност вафотичната зона (дълбочини над 200 м). Пелагичната част на фотичната зона е известна като епипелагична. Пелагичната част на афотичната зона може да бъде допълнително разделена на региони, които се поделят вертикално в зависимост оттемпературата.
Мезопелагичната зона е най-горният регион. Неговата най-ниска граница е металимнион от 12 °C, която в тропиците като цяло се намира на 700 – 1000 м дълбочина. Следва батипелагичната зона, разположена между 10 и 4 °C, обикновено между 700 – 1000 м и 2000 – 4000 м. Разположена по протежение на горната част на абисалната равнина еабисалпелагичната зона, чиято долна граница се намира на около 6000 м. Последната зона включва дълбините и е известна като хадалпелагична. Тя се намира между 6000 – 11 000 м и е най-дълбоката океанска зона.
Заедно с пелагичната и афотичната зони има и бентосни афотични зони. Те съответстват на трите най-дълбоки зони на дълбините. Батиалната зона обхваща континенталния склон на около 4000 м. Абисалната зона обхваща абисалната равнина между 4000 и 6000 м. На последно място, хадалната зона съответства на хадалпелагичната зона, който се намира в океанските дълбини.
Пелагичната зона може да бъде разделена на две подобласти: неритична зона и океанска зона. Неритичната обхваща масата на водата директно над континенталния шелф, а океанската зона включва всички напълно открити води. За разлика от тях крайбрежната зона обхваща района между най-ниската и най-високата точка наприлив и представлява преходната зона между морски и сухоземни условия. Тя е известна също като интертидална зона, защото това е област, в която нивото на прилива се отразява на условията на региона.
Схема на пътя натермохалинното течение. Сините линии представляват дълбоки водни течения, докато червените линии показват повърхностните течения
Океанските течения оказват голямо въздействие върху климата на Земята. Те пренасят топлинна енергия от тропиците до полярните региони, както и прехвърлят топъл или студен въздух и носят валежите в крайбрежните райони, където ветрове може да ги пренесат във вътрешността. Повърхностната топлина и сладководните потоци създават глобален плътностен градиент, който задвижва термохалинни течения като част от глобалната океанска циркулация. Те играят важна роля в доставянето на топлинна енергия за полярните региони и по този начин – в регулирането на морския лед. Смята се, че промените в термохалинната циркулация имат значително въздействие върху земната радиация. Освен четермохалинната циркулация управлява скоростта, с която дълбоките води достигат до повърхността, тя оказва значително влияние и върху атмосферните концентрации навъглероден диоксид.
Често се заявява, че термохалинното обращение е основната причина климатът в Западна Европа да е толкова умерен. Алтернативна хипотезата предполага, че това до голяма степен е неправилно и че Европа е топла най-вече защото се намира по посока на вятъра на океанския басейн и защото въздушните маси носят топъл въздух на север от субтропиците.[8][9]
Едни от най-драматичните форми на времето се проявяват над океаните: тропически циклони (наричани също „тайфуни“ и „урагани“, в зависимост от района, където се формира системата).
Тихият океан е най-големият по площ и най-дълбок океан наЗемята. Разположен е между материкаЕвразия иАвстралия на запад, континентитеСеверна иЮжна Америка на изток иАнтарктида на юг. На север чрезБеринговия пролив се свързва с водите на Северния ледовит, а на юг – с Атлантическия и Индийския океани. Заема 49,5% от повърхността на Световния океан и вместява 53% от обема му. Тихият океан се простира приблизително на 15,8 хиляди километра от север на юг и на 19,5 хиляди километра от изток на запад. Площта му с моретата е 179,7 млн. км2, средната дълбочиина – 3984 м, обемът – 723,7 млн. км3 (без моретата тези данни са съответно: 165,2 млн. км2, 4282 м и 707,6 млн. км3). Най-голямата дълбочина на Тихия океан (и въобще на Световния океан) е 11 022 м, измерена вМарианската падина. През Тихия океан, по 180-иямеридиан, преминава линията за смяна на датите. Изучаването и усвояването на Тихия океан започват дълго преди появата на писмената история на човечеството. За плаване по океана са използваниджонки,катамарани и простисалове. Експедицията на сала отбалсови трупи „Кон-Тики“ през 1947 г. под ръководството на норвежецаТур Хейердал доказва възможността да се пресече Тихия океан в западна посока, от централната част на Южна Америка към островите наПолинезия. Китайски джонки извършват походи край бреговете на океана до Индийския океан (например седемте пътешествия на Чжън Хъ от 1405 до 1433 г.[10]). В днешно време крайбрежието и островите на Тихия океан са усвоени и заселени крайно неравномерно. Най-големите центрове на промишленост са крайбрежието на САЩ (от района на Лос Анджелис до района на Сан Франциско) и крайбрежието на Япония иЮжна Корея. Океанът има значителна роля в икономическия живот на Австралия и Нова Зеландия.[11]
Атлантическият океан е вторият по големина океан на Земята след Тихия. Неговото име произлиза от името натитанаАтлас (Атлант) отдревногръцката митология или от легендарния островАтлантида. Той се простира отсубарктическите ширини до саматаАнтарктида.[12]. Границата с Индийския океан преминава по меридиана наИглен нос (20° и.д.) до крайбрежието на Антарктида (Земя на кралица Мод).[13] Границата с Тихия океан преминава относ Хорн по меридиана 68°04’ з. д. или по най-краткото разстояние от Южна Америка доАнтарктическия полуостров презпролива Дрейк, отостров Осте до нос Щернек. Границата със Северния ледовит океан преминава от източния вход наХъдсъновия проток, презпролива Дейвис и по крайбрежието на островГренландия до носБрустър, презДатския пролив до нос Рейдинупюр на островИсландия, по крайбрежието му до нос Херпир, после доФарьорските острови,Шетландските острови и по 61° северна ширина до крайбрежието наСкандинавския полуостров.[14] Площта на моретата, заливите и проливите на Атлантическия океан е 14,69 млн. км2 (16% от общата площ на Световния океан), обемът им е 29,47 млн. км³ (8,9%). Площта на океана е 91,6 млн. км2, от които около една четвърт се пада на вътрешноконтиненталните морета. Площта на крайбрежните морета е сравнително малка и не превишава 1% от общата площ наакваторията. Обемът на океана е 329,7 млн. км3, което е равно на 25% от обема на Световния океан. Средната дълбочина е 3736 м, най-голямата – 8742 м (падината Пуерто Рико). Средногодишнатасоленост на водите на океана е около 35‰. Атлантическият океан има силно насечена брегова линия с изразено разделение на регионалните акватории: морета изаливи.
Индийският океан е третият по размер океан на Земята, покриващ около 20% от водната ѝ повърхност. Индийският океан е разположен основно на юг отТропика на рака, между Евразия на север,Африка на запад,Австралия на изток и Антарктида на юг.[12]. Площта му е 76,17 млн. км2, обемът – 282,65 млн. км3. На север са бреговете наАзия, на запад – тези наАрабския полуостров иАфрика, на изток – наИндокитай,Зондските острови и Австралия; на юг граничи с Южния океан. Границата с Атлантическия океан преминава по 20-ия меридиан източна дължина; а с Тихия – по 147-ия меридиан източна дължина. Най-северната точка на Индийския океан е на 30° северна ширина вПерсийския залив. Ширината на океана е приблизително 10 000 км между южните точки на Австралия и Африка.
Северният ледовит океан е най-малкият по площ океан на Земята. Разположен е между Евразия и Северна Америка. Площта му е 14,75 млн. км2, тоест малко над 4% от цялата площ на Световния океан. Средната му дълбочина е 1225 м, водният му обем е 18,07 млн. км3. Северният ледовит океан е най-плитководният от всички океани, а най-голямата му дълбочина е 5527 м – в Гренландско море.[15]
Растителният свят на Атлантика се отличава с видово разнообразие. Във водите на океана доминирафитопланктон, състоящ се отдинофлагелати икремъчни водорасли. В разгара на сезонния им цъфтеж моретата край бреговете на полуостровФлорида се оцветяват в яркочервен цвет, а в единлитър морска вода има десетки милиони едноклетъчни растения. Дънната флора е представена откафяви (фукуси,ламинарии),зелени ичервени водорасли и някои по-висши растения. В устията на реките растеморска трева, а в тропиците преобладават зелени (каулерпа,валония) и кафяви (саргасови) водорасли. За южните части на океана са характерни кафявите водорасли (фукус, лесония, електус). Животинският свят се отличава с голям брой видове, обитаващи само студения и умерения климатичен пояс и отсъстващи в тропиците – от по-големите това сакитове,тюлени,морски котки и някои океанскиптици. В тропическите ширини имаморски таралежи,коралови полипи,акули,риба-папагал и риба-хирург.Делфините също се срещат често в Атлантика, който е местообитание и наафриканския ламантин и на най-големия бозайник на планетата –синия кит.
Флората и фауната на Индийския океан са изключително разнообразни. Тропическата област има подчертано изобилие на планктон. Особено силно присъстват едноклетъчните водораслиТриходесмиум (вид цианобактерия), поради които повърхността на водата е мътна и с променен цвят. Планктонът в Индийския океан се отличава с много светещи през нощта организми:перидинеи, някои видовемедузи,гребенести,опашнохордови. Силно застъпени са ярко оцветенитесифонофори, включително токсичнитефазалии. В умерените и арктическите води на океана основните представители на планктона са от видоветекопеподи,евфуазиди идиатомеи.
Причината за по-бедния органичен свят на Северния ледовит океан в сравнение с другите океани са суровите климатични условия. Единствените изключения са Северноевропейският басейн, Баренцово и Бяло море с богатите си флора и фауна.Флората на океана е представена предимно отламинарии,фукуси,анфелция, а в Бяло море – също иморска трева. Дъннатафауна е крайно бедна в източната част на Арктика, особено в централната част на басейна на Арктическия басейн. В Северния ледовит океан има над 150 вида риби, сред коитохеринга,треска,сьомга,скорпенови,камбала и други. Морскитептици в Арктика са предимно на колонии и обитават бреговете. Бозайниците са представени от тюлени,моржове,белуга, китове (предимноBalaenoptera и [[[гренландски кит]])нарвали. На островите ималеминги, а по ледената шапка се срещатполярна лисица исеверен елен. За представител на фауната на океана също трябва да се смята ибялата мечка, чийто живот е свързан с плаващите, дрейфуващите и крайбрежните ледове. Повечето животни и птици през цялата година (някои само през зимата) имат бял или много светъл цвят.[18]
Художествена концепция за подповърхностен океан наЕнцелад[19][20]Два модела на състава на Европа, прогнозиращи подповърхностен океан от течна вода. Подобни модели са предложени и за други небесни тела в Слънчевата система.
Въпреки че Земята е единствената известнапланета с големи стабилни водоеми от течна вода на повърхността си и единствената вСлънчевата система, се смята, че други небесни тела също имат големи океани.[21]
Смята се, че нагазовите гигантиЮпитер иСатурн липсва повърхност и вместо това те имат има слой оттечен водород, нопланетарната им геология не е добре проучена. Възможността за съществуването на гореща, силно компресирана вода на плътните атмосфери наледените гигантиУран иНептун е хипотеза. Въпреки че съставът им все още не е напълно изяснен, проучване на Викторовиц и Ингерсол от 2006 г. изключва възможността от съществуването на подобен воден „океан“ на Нептун[22], въпреки че някои проучвания сочат, че е възможно наличието на екзотични океани от течендиамант.[23]
Хипотезата за наличието на вода на Марс предполага, че почти една трета от повърхността на планетата някога е бил покрита с вода, но в днешно време тя вече не е под формата на океан, а голяма част от нея се съдържа в марсианските полярни ледени шапки. Възможността продължава да се проучва, заедно с причините за изчезването ѝ.
