Намира се в централно-източната част наМетрополен град Торино, в района наКанавезе, вляво от крайната част на потокаОрко. Монтанаро е равнинно селище съссредновековен произход, пресечено от гъста мрежа от напоителни канали. Територията е особено плодородна от наличието на извори и има разнообразен геометричен профил, с леки разлики във височината.[4]
Към 1 януари 2023 г. населението на общината е 5056 души,[2] от които 204 чужди граждани, сред които преобладават тези наРумъния (111 души). Там не живеят български граждани.[3]
Топонимът, според някои учени, произлиза чрезелиптичен процес отлатинското(Vicus) Montanarus, в който наставката-arius се комбинира с качественотоприлагателноmontanus, и така придобива стойността на „селище на планинари“. Сред най-старите документирани свидетелства е форматаMontanarius от945 г.[7]
Според Джузепе Понкия[8] топонимът произлиза от географското разположение на града, който се намира на издигната позиция спрямо брега на потокаОрко и който навремето е заобиколен от гъсти и тъмни гори, така че отmonte nero („черна планина“) ставаmontanaro.
Някой друг вижда в наставката-nar производно скелтски произход.
Р. Бена[9] твърди, че резултатът от топонима произлиза от латинскотоmontanus, последвано от наставката -arius (показваща дейност и професия), от където иmontanarius илиmontenarius - прилагателни, засвидетелствани в средновековниялатински език.
Топонимът, който в устата на местните жители звучиmuntanèr с контрахиране на латинската наставка-arius, е в съответствие с други резултати от думи, съдържащи същата наставка, като furèr (пекар) и maslèr (касапин). Следователно името е свързано с дейност по зимуване и развъждане на стада, идващи от Горната долина на Орко, от планински райони: стадата на планинарите откриват в тази област обилно присъствие на вода, необходима за напояване на добитъка.
Според недоказани хипотези произходът на Монтанаро може да бъде свързан слангобардите ифранките. Историческите свидетелства в писмени документи датират от997 г., когато селището принадлежи на църковните служители наВерчели.[7]
Монтанаро се намира в близост доАбатство Фрутуария.[10] През 1039 г. духовникът Амикон, ставайкибенедиктински монах в абатството, дарява имотите си в Монтанаро наабат Джовани. Цяло Монтанаро, събрано в укрепения заслон (наиталиански:ricetto) и неговата територия са под духовната и административна юрисдикция на абатите.[11]
По-късно Монтанаро е разменено от Раймондо отПонцано с владения вКандия. През 1255 г. графовете наОрио го продават за сумата от 23 лири. Впоследствие, под юрисдикцията на духовниците, Монтанаро се радва на мир и спокойствие.[7]
В началото на XIV век абатите на Фрутуария позволяват на общността да се снабди с кули, стени, ровове и укрепен заслон, за да се защитава от набези и грабежи.[12] През същия век Монтанаро е разрабено отмаркграфете на Монферат, с които трябва да се споразумее за изграждането на напоителни канали в земите наКивасо.[7]
В акт от 1456 г. абатите забраняват продажбата и отдаването под наем на земите, принадлежащи нафеода, в който през 1496 г. е създаден имонетен двор за сечене на монети.[7]
През следващите векове присъствието наСавойската династия става все по-видимо, а папаБенедикт XIV сбула дава на Савоя всички права с изключение на религиозното.[7]
Едва през 1851 г. Монтанаро получава пълна отмяна на феодалните си задължения.[7]
Земеделието произвежда зърнени храни, пшеница, зеленчуци и фураж. Отглеждат се говеда, свине, кози, коне и домашни птици. Индустрията се състои от значителен брой малки и средни компании, работещи в различни сектори, включително хранително-вкусов, текстилен и строителен. Третичният сектор се състои от добра търговска мрежа, както и от набор от услуги, които включват банкиране, застраховане и недвижими имоти.
Когато през XI век Монтанаро е дарено наАбатство Фрутуария, замъкът става седалище на гражданската, правната и икономическата власт на абатството, и остава такъв чак до 1800 г. В него пребивават за постоянно губернаторът (доверено лице на абата) и съдията.[11]
Връзките между общността и абатството се засилват с назначаването през 1526 г. на кардинал Бонифаций Фереро за епископ наИвреа и за абат. Той кара да реконструират замъка, полуразрушен през 1515 г. от френските войници, и да издигнат кула (Torre della Zecca), в която настанява монетен двор.[12]
На 29 май 1800 г. генералНаполеон Бонапарт преминава през Монтанаро; френското революционно правителство реквизира Абатство Фрутуария и всичките му активи. Със закон от август 1800 г. замъкът е обявен за национална собственост и преминава в ръцете на държавата, което го дава на търг, спечелен през 1801 г. от адвокат Пиетро Джузепе Фрола на цена от 6000 лири. Един от потомците му - адвокат Секондо Фрола решава да реставрира западналия замък, възлагайки това на инженер и архитект Камило Боджо отСан Джорджо Канавезе. През 1885 г. започват работите, включващи изграждането на елегантна веранда и красивпортик отдолу, завършващ снеоготическа кула.[11] Замъкът запазва северните кули, затворите и монетната кула. На една от кулите (Torre del Dongione) се вижда гербът на сем. Фереро: светлосин лъв с червен език и нокти на сребърно поле, украсен със зелена шапка.[12]
В Монтанаро има още една творба на арх.Бернардо Антонио Витоне: това е сегашното кметство (Casa Bricca), чиято внушителна сграда е поръчана и построена на ул. дей Портичи от нотариуса Джовани Франческо Брика. Проектът датира от 1769 г. Строителството на сградата впоследствие е поверено на ученика на Витоне - арх. Куарини, и е завършено през 1772 г. Вътре има стенописи на местните художници Джовани и Андреа Понкия.[13][14]
Проектът на арх.Бернардо Антонио Витоне за разширяване на църквата „Св. Николай и Успение Богородично“ (Parrocchiale di San Nicolao e dell'Assunta) датира от 1757 г. Според него новата църква би трябвало да бъде по-голяма от тази, построена от кралския инженер Карло Морело през 1649 г. Работите започват през 1758 г. и Витоне идва до Монтанаро, за да видите разкопките; той кара да снижат нивото на двора на църквата отпред и църквата Санта Марта остава без насип за достъп до входната врата до 1766 г.
Новата църква има латински кръстосан план, единнеф и осем страничнипараклиса. Големиятолтар от скъпмрамор, построен по проект на Витоне през 1762 г., е завършен през 1764 г. Параклисите имат олтари, датиращи от 1764 до 1780 г., първо по проект на Витоне, а после - на неговия ученик арх. Марио Лудовио Куарини.
На 19 май 1765 г. кардинал Деле Ланце - абат наФрутуария, в присъствието на епископа наИвреа иФосано, освещава новата църква и откриваоргана, дело на братя Конконе - органостроители на Кралския дом. Сегашният орган, реставриран през 1872 г., е дело на органостроителя Веджеци Боси.
Величествениятамвон,изповедалните (поставени сега на друго място), рамката на иконата над големияолтар и хорът за певците са проектирани от Витоне и построени от дърводелеца Пиетро Антонио Актис от Родало през 1767 г. Възхитителниятбаптистерий, разположен вляво на входа на църквата, е от 1768 г. Шкафовете насакристията, проектирани от Витоне и построени от Актис, са от 1769 г. и се считат за трезви и елегантнидърводелски произведения.[15]
Сегашната църква „Св. Йоан Деколат и Св. Марта“ (Chiesa della Confraternita di Santa Marta) е построена през 1744-1748 г. на мястото наоратория от XIV век на Братството на дисциплинираните миряни. Тя ебароково бижу.[16]
През 1766 г. арх.Бернардо Антонио Витоне построява изящния „perron“ - покрито стълбище (отисп.), което позволява да се стигне до вратата от долния площад и едновременно с това образува новатафасада на сградата, зад която може да се видифронтонът на църквата, построена в периода 1744 - 1748 г. Перонът е проектиран в стил Серлиана (от името на архитекта, проектирал този тип отвор: Себастиано Серлио (1475 - 1557 г.).[16]
Камбанария на арх. Витоне
Геометричната и математическата основа на композицията представлява триъгълна система със забележителен емоционален и символичен ефект. Има трифасадни тела, тритравеи в предната част, три овални прозореца на втория ред. Долните участъци са сархитрав, а централният е по-висок и дъгообразен.[16]
Интериорът е рядък пример за двуапсидна църква с овални прозорци, поставени в дветеапсиди, от които се излъчва светлина. По стените днес има 800 картини, рисувани от художници от района.[16]
Високатакамбанария е шедьовър на арх. Витоне. Работата започва през 1770 г., но на 19 октомври 1770 г. той умира. Строителството продължава под ръководството на ученика му арх. Куарини през 1772 г. За да се свърже камбанарията с църквата „Сан Джовани Деколат и Санта Марта“, по проект на Витоне е построено бившето кметство.[13]
Църквата „Свети Грат“ (Chiesa di San Grato) се издига на изток от историческия център на Монтанаро. Параклисът „Св. Грат“ съществува още в началото на XVIIвек. През 1743 г. той е разширен и са издигнати два страничнипараклиса, покрити скуполни сводове; през 1764 г. е построенасакристията. В църквата имастенописи със значително историческо и художествено значение в централния синеф, в хора и в страничните параклиси. Страничните параклиси съхраняват картини от периода на Късния барок, а основният неф и хорът са украсени с особено богат декоративен цикъл от майстора художник от района Джовани Силвестро, поръчан през 1889 г.
Фасадата е елегантна с изчистените сибарокови линии: плоска, тристранна и оживена от четирипиластъра. На портала на скорошенстенопис e изобразенгербът на Монтанаро: син глобус, увенчан със златен кръст. Има надписCommunitas Montanarii и над него е представен Свети Грат. Нависоко на фасадата иматимпан с линии иарки със скорошен стенопис наБлаговещение.
Интериорът е с единнеф и с два параклиса отстрани. Високият дървенолтар е богато издълбан в бароков стил с четириколони, усукани в долната им част, на които има радостен полет нахерувими. Красиватаикона на възпитанието на Мария е дело на Агостино Висети - местен художник от XIX век. В страничните параклиси двата богати олтара са от XVIII век и са свързани със спомена за стари местни семейства. Десният олтар, посветен на Девата отКараваджо, е изграден през 1743 г. по поръчка на сем. Клара и около красивата си икона представя позлатена дървена група - дело на Паолино Рампоне отФелето от 1743 г.
Отстрани на олтара са поставени статуите на Сан Рустико и на Сан Фермо - римскилегионери, мъченици на християнската вяра, почитани вКараваджо. Левият олтар, поръчан от сем. Фереро, е украсен с платно със Свети Винченцо Ферери - дело на местния художник Карло Саласа от 1837 г. До него е запазено художественото знаме на Кантона, избродирано върху зелена тъкан и носещо в централния овал образа на Свети Грат (епископ наАоста от IV век) на фона на планини на разсъмване.[17]
Това е едно от най-старите свидетелства за общността на Монтанаро. Изграждането на църквата „Света Мария от острова“ (Santa Maria dell'Isolɑ) е първото дело, на което се посвещават монасите отАбатство Фрутуария след 1006 г. Тя е важна, защото навремето в нея се кръщават и хората, идващи от околностите. Била еприорат, зависим отСан Бениньо и управляван от монасите; тогавашната романска църква е по-малка от сегашната и носи името „ориентирана“, защото е обърната на изток.
Около 1600 г., поради увеличаването на населението, се налага църквата да се разшири и от стария комплекс остава само камбанарията. Новата църква е подредена по различен начин, т.е. сфасада, обърната на юг, и с елегантнароманска камбанария отстрани; това е първата енорийска църква в Монтанаро, посветена на Света Мария Възнесена.
Фасадата е разделена на три части от четирипиластъра, прозорците в долната част са правоъгълни. На фасадата, под тимпана, има прозорец, наречен Серлиана по името на арх. Себастиано Серлио - създател на този тип тристранни отвори, чиято централна част завършва с кръглаарка. Tя се опира на двеколони, които ограничаватархитравираните странични части. В тимпана неотдавнашeн стенопис изобразява Възнесение Богородично.
Интериорът има подреден вид в резултат на реставрацията и стенописите на художника Клементе Палме от 1985 - 1988 г. Във вътрешната част на фасадата има дървен хор; музикалните инструменти са рисувани през 1882 г. от местния художник Джовани Силвестро.
Църквата има правоъгълен план сапсида и шест страничниолтара. Tя представлява интересен пример за преход от ренесансовманиеризъм къмбарок. Таванът напрезвитерия е с кръстосан свод, напомнящ за романския стил на първата църква, и е най-старата част от сградата.
Големиятолтар, поради дървената и позлатената си горна част, може да бъде датиран около началото на XVII век и все още е запазен в първоначалния си вид. Две странични херми, подобно наКариатидите, поддържаткапитела, върху който се опира горната му част. Фигурите на хермите, с ръце, свързани в акт на молитва, имат дълга коса, лицето на млад възрастен, а от бюста до бедрата, тялото не е нито мъжко, нито женско; драперия завършва скулптурата и зад лицата има изящни малки глави нахерувими. Тази декоративна форма е широко разпространена през маниеризма на XVI век и е въведена вПиемонт в края на XVI век. В главния олтар на върха е нарисувана Възнесената Мария на небето, а в долната част е празният ѝ гроб. Долната част на олтара, от по-късен период след този на горната, е отмрамор; на две стъпала се четат посвещение на кралКарл Алберт и датата 1849 г., когато кралят отива в изгнание вПортугалия в края наПървата война за италианска независимост. Той е посветен на Мадоната и посещава светилища, вкл. и тези в района, тъй като конюшните на сардинската армия се намират вМандрия-та наКивасо, недалеч от Монтанаро.[18]
Камбанарията на църквата е издигната през XI, XII и XIII век. Долната част на кулата е най-старата, малко след 1000 г., и е издигната по времето на старата църква, също вромански стил; има арка, която вероятно е била порталът на входа на кулата, когато нивото на църквата е било по-ниско. Горната част на камбанарията е в елегантен романски стил и датира от период от XII-XIII век. ПрезСредновековието хората се събират при тази кула, за да обсъждат всичко, което се отнася до доброто управление на селището. На поляната пред кулата навремето се провеждат тържества с песни и танци; традиция, все още жива днес с празника Санта Мария дел Изола във втората неделя на септември.[19]
Камбанарията е разделена отвън на четири етажа с релефни рамки, поддържани отпиластри, които се издигат близо до ъглите на всяка страна. Под рамките се намират характерните седем декоративни висящиарки: седем е символно, библейско число; под последната рамка има осем арки, като символ на съвършенство, следователно на цялостното произведение.[19]
На първия етаж има два много тесни единични прозорци с една арка; на втория - два по-големи единични прозорци, а третият етаж е олекотен от три прозореца, които се отварят на изток, на юг и на север. На четвъртия етаж се отваря прозорец с три светлини от четирите страни. Арките на прозорците с 2 и три арки се поддържат от каменни колони, оборудвани скапители с форма на опора, гениално изобретение на романския стил за свързване на тесния диаметър на колоната с дебелината на арката; понякога в капитела е издълбана фигура.[19]
Това място на Монтанаро навремето е пресичано от пътя на прекарване на стадата, идващ от Вале дел'Орко и е кръстопът между "Via Vecchia", водеща до центъра наКивасо, и пътя за Монте Джове. От доста време имапараклис със статуята на Мадоната отЛорето, но е разрушен. Изглежда, че двете елегантни каменни колони отдорийски стил са възстановени от този древен параклис, който по краищата поддържаарките на двата покрити ъгъла, поставени отстрани нафасадата.
Традицията разказва за чудотворно събитие, което обаче не е документирано. По това време, през 1653 г., дон Джовани Доменико Клара епровост на Монтанаро от 1652 до 1682 г. Той обича много Монтанаро и жителите му, и ги кара да издигнат светилището (Santuario della Madonna di Loreto).[20]
По време наДиоклециановите гонения на християните трималегионери и близки приятели: Адвентор, Октавий и Солутор приематхристиянството вТорино и са осъдени на смърт. Адвентор и Октавий са екзекутирани въвVallem Occisorum (днешният исторически торински квартал Валдоко), а Солутор намира убежище в Епоредия (Ивреа) при римскатаматрона Юлиана. Той е разкрит, бяга къмКаравино, където обаче е убит.
По-късно матрона Юлиана пожелава да събере отново тримата мъченици, чиито тела към XXI век почиват в църквата на Светите мъченици в Торино. Според устната традиция Света Юлиана минава по пътеката през гората на Монтанаро с каруца, теглена от волове, в която лежи тялото на Свети Солутор. Тя идва от Епоредия и за да стигне до римския път, водещ към Торино, трябва да премине през потокаОрко. Той обаче, поради обилните дъждове, е бурен и тя трябва да изчака нивото на водите да спадне. Пилонът на Горета (Pilone della Gorretta) е построен именно на това място.
През вековете на това място е построено село и малка църквa, посветена на Свети Солутор. През X век селото често е наводнявано, а църквата е разрушена поради промяната на пътя на потока. Постепенно жителите се придвижват къммореновия хълм, на който стои замъкът на Монтанаро, а пилонът на Горета е построен на историческото място.[21]
Музей „Джовани Чена“: Джовани Чена (Giovanni Cena) е писател, журналист, поет, романист, есеист, изкуствовед и фотограф. В музея, по стените, в 80 периодични снимки, много от които са направени от самия него, се развива неговата биографияи: живи близки планове, моментни снимки със семейството, приятели, известни личности от онова време, интересни снимки на пейзажи, паметници и хора, изобразени от него по време на пътуванията му като журналист. Изложени са документи и лични предмети, включително писма, вестници от края на XIX век, с които Чена си сътрудничи, негови произведения: стихотворения, мисли, критични есета, писма и романътGli ammonitori в издание от 1928 г., сборник с томове наNuova Antologia - престижно културно списание, издавано в Рим, на което Джовани Чена е главен редактор от 1902 до 1917 г. Изложени са писания на различни автори, коментирали многостранната дейност на писателя.[22]
Градска библиотека Кa Мескалин (Biblioteca Civica - Cà Mescarlin) с около 20 хил. тома
Канестрели от Монтанаро (на диал.Canastrej 'd montanèr): традиционии сладки от района наКанавезе, тънки, леко препечени на грил, с различен вкус. Тези от Монтанаро се различават от останалите, произведени в различни райони на Пиемонт, по своята финост, лекота, специфичната хрупкава консистенция, цвят на светло сламено жълто като хлебна коричка, аромат и вкус.
Изтеглена грисина (Grissino stirato): традиционен продукт на Канавезе. При него се смесва брашно с останалите съставки и се разтяга до получаване на пръчици, дълги около 1,50 метра, които втасват и се пекат на фурната при температура около 200 градуса. За да се изпари водата, съдържаща се в тестото, приготвянето се удължава в сравнение с това на обикновения хляб, като по този начин се получава лесно смилаем продукт.
Прев (Prève): свински пръжки на руло с добавка на аромати, подправки и картофен салам. Продуктът традиционно се консумира през зимния сезон, особено в карнавалния период.
Прошуто кото от Монтанаро (Prosciutto cotto montanarese): шунка от свинско бутче, отгледано вПиемонт. Има типичната форма на „сърце“, розов цвят с ароматен аромат и деликатен вкус.
Тома от Монанаро (на диал.Toma vérda 'd Montanèr): местен пълномаслен кашкавал, получен от доенето на говеда, хранени с фураж от района на Монтанаро. Средно узрял, той има твърда коричка със сламен цвят и компактна, полумека, млечнобяла паста с типични зеленикави жилки. Вкусо-обонятелните усещания са приятни и се съчетават с пикантния сладък вкус на продукта.
Извара от Монтанаро (Ricotta montanarese): млечен продукт, който има фина, мека, кремообразна, топяща се в устата консистенция със снежнобял цвят с приятна миризма на прясно мляко и сладък вкус. Получава се отсуроватката, която остава от производството на Toma vërda d 'Montanèr.
Картофен салам (Salam 'd patate): колбас на основата на свинско и варени картофи с добавка на аромати и подправки. Продуктът е типичен за студения есенно-зимен сезон, който благоприятства краткото му съхранение. Пресен продукт, има мека консистенция с деликатен вкус.
Торта от круши и тиква от Монтанаро (на диал.Torta 'd pruss e cossa 'd montanèr): торта с древен произход с характерния аромат на круша и какао с полутвърда, мека и сочна консистенция. Приготвя се на важни семейни събирания и по повод на големи местни празници. В допълнение към крушите и жълтата тиква, сред съставките, които ѝ придават особен вкус, има амарети (ореховки), престоял хляб и сладки подправки на прах (канела,индийско орехче,карамфил). Според древната традиция приготвянето ѝ трябва да става бавно на дървена пещ за около три часа. Това е лесно смилаем продукт.[23]
Пътища: лесно достъпно чрез първостепенните междуградски пътища SS n. 11 Горна Падания - на 6 км и чрез магистралаA4Торино-Триест, чийто пункт за такса е на 9 км;
Летища: Най-близкото летище за вътрешни и международни полети –Торино Казеле е на 24 км; за междуконтинентални полети – летищеМилано Малпенса на 106 км;
↑абвгдежItaliapedia.com.Storia // Архивиран оторигинала на 2021-09-03. Посетен на 3 септ. 2021.
↑Ponchia Giuseppe, Gruppo Cultori di Storia di Montanaro, Montanaro nell'Abbazia di Fruttuaria, 1970
↑R. Bena - "Per fare chiarezza sul nome di Montanaro" in Canavéis n. 13 - primavera estate 2008 - Tip. Baima e Ronchetti e C. snc per Cumba edizioni, Salassa, Torino
