Тази статиясъдържа специални символи, които поради технически ограничения някоибраузъри може да не визуализират правилно. Такива символи може да излизат като правоъгълничета, питанки или други заместващи знаци, в зависимост от вашия браузър,операционна система и инсталиранишрифтове. За повече информация вижтеmeta:Help:Special characters.
Република Съюз Мианмар[3] (набирмански:ပြည်ထောင်စုသမ္မတမြန်မာနိုင်ငံတော်, накраткоМианмар илиМианма; преди известна катоБирмански съюз илиБирма) е държава вЮгоизточна Азия с обширна територия. На север граничи сКитай, на изток – сЛаос, на югоизток – сТайланд, на запад – сБангладеш и на северозапад – сИндия. Страната има над 2000 km брегова ивица наИндийския океан, (Андаманско море иБенгалски залив). През1989 г. официално сменя наименованието си от английскотоБирма на бирманскотоМианмар (заедно с това и английските наименования на много градове и местности, вкл. това на тогавашната си столица – отРангун наЯнгон).
Първоначално на територията на днешен Мианмар са съществували няколко държави, като най-известна е Паган илиБаган (съществувала през11 век), а държавитеАва,Пегу,Таунгу в продължение на 5 века се борят за обединението на територията – всяка под своята власт. Около17 век Ава успява и обединява териториите и на останалите царства, което прави Бирма една от най-големите държави в Югоизточна Азия.
Храмове от епохата на царство Баган
Доминацията на страната в региона продължава до началото на19 век. След последвалите 3 колониални войни – първата през периода1824 –1826 г., втората през1852 –1853 г. и третата война през1885 г. В резултат на последната войнаВеликобритания завладява Бирма и я включва в състава наБританска Индия. Процесът, довеждащ до независимостта на Бирма през1948 г., е съпроводен от освободително въстание от1930 до1932 г. (когато Великобритания отделя Бирма от Индия) и окупацията ѝ от японските войски в периода 1941 – 1945 г., съпътствана от тежкатаБирманска кампания наВтората световна война.
Каторепублика с демократично управление, Бирма просъществува едва 14 години – до1962 г., когато генералУ Не Вин извършвавоенен преврат. Не Вин управлява страната в продължение на 26 години, налага реформи, създаваПартията на бирманската социалистическа програма, революционен съвет, който обнародва политическата декларация „Бирмански път към социализма“. Този режим представлява смесица отмарксизъм-ленинизъм,будизъм инумерология. В резултат на управлението му през1974 г. Бирма е провъзгласена заСоциалистическа република Бирмански съюз. През целия период от 1948 г. до преврата през1988 г. страната е разкъсвана от въоръжени борби срещу правителството на Не Вин. Репресивната политика води до политическа криза.
Едно от най-кървавите събития е т.нар.Въстание 8888, станало на8 август 1988. Тогава неколкодневните протести на студенти, учители и лекари са потушени със стрелба от страна на армията. Загиват над 10 000 души в цялата страна, повечето от които жени и деца. На парламентарните избори през1990 г. опозиционнатаНационална лига за демокрация и нейният лидерАун Сан Су Чи печелят мнозинство с 80%, но военните отказват да предадат властта и налагат в странатавоенна хунта под ръководството на генералТан Шве (от 1992 г.) Авторитарното военно управление се запазва, но в същото време се засилва борбата скорупцията и намалява държавният контрол върху икономиката.
Страната от 1962 г. се намира под управлението на военните. През април 2008 г. Държавният съвет на мира и развитието огласява новата конституция на Мианмар. Основният ѝ принцип е „дисциплинирана, процъфтяваща демокрация“. Според тази конституция една четвърт от депутатските места в парламента на Мианмар са запазени за военните. Настоящият глава на държавата –Тхин Чжо, встъпва в длъжността президент на 30 март 2016 г.
Законът за извънредното положение, действащ в страната около 60 години, е отменен с постановление на президента.
Мианмарската армия (официалноТатмадо) е на12-о място в света по численост – близо 430 000 души. Основните клонове са сухопътни войски, военновъздушни сили и военноморски флот, а второстепенните саполиция, народнамилиция и гранични войски. Армията е професионална, но правителството има правомощия да въведе наборна служба, ако националната сигурност е застрашена. Бюджетът ѝ възлиза на 7,07 млрд. щ.д. към 2005 г., или 2,1% от БВП.[4] В годините от независимостта на страната до днес Татмадо активно участва в сражения с бунтовнически групировки и армии на наркокартели, както и потушаване на въстания срещу правителството.
Основни предизвикателства са премахването на корупцията и провеждане на модернизация. Голяма част от оръжията са отВтората световна война. Военновъздушните сили разполагат със съвсем малко модерни изтребителиМиГ-29 и 40 остарели китайскиЧънду J-7. След 2000 г. правителството заделя средства за купуване на по-нови оръжия, като ЗРКБук-М1-2 и самоходни оръдияНора Б-52. Според договор, сключен сУкрайна, Мианмар ще произведе за собствени нужди 1000 бронетранспортьораБТР-3У до 2013 г.
Между 2007 и 2010 г. се появяват редица сведения, че страната е дала началото на собствена ядрена програма за военни цели. Според двама бивши високопоставени военни от Татмадо, цитирани от австралийския вестникСидни морнинг херълд, страната планира да се сдобие с атомно оръжие до 2014 г.[5] През 2007 г. Русия подписва договор с Мианмар за изграждане на ядрен център, вкл. доставка и конструкция на леководен 10-мегаватов изследователски реактор с ядро от 20% обогатен уран-235, хранилище за отпадъци, лаборатория за медицински изотопи и други.[6]
През лятото на 2010 г. опасенията за военна ядрена програма на Мианмар се потвърждават от тайни документи, изнесени от бившия мианмарски майор Сай Тен Вин.[7] Според документите и последвалия им анализ от военния тръстJane's, към 2010 г. Мианмар не разполага с необходимите технологии, данни и ноу-хау, за да започне работа по ядрено оръжие, но със сигурност работи по създаването на такъв потенциал.[8][9] Според доклад наООН един от основните партньори по ядрената програма на страната еСеверна Корея, която също доставя ядрени и ракетни технологии наСирия иИран.[10] Снимкови материали показват севернокорейски експерти и военни съветници, които помагат в изграждането на укрепени подземни тунели и бункери в Мианмар.[11] Мианмарското правителство не отрича икономическо сътрудничество с КНДР, но твърдо отхвърля обвиненията, че разработва атомно оръжие.[12]
Макар и изключително богата на природни ресурси, Мианмар се нарежда сред най-слабо развитите страни в света и е най-бавно развиващата се вЮгоизточна Азия. Мианмар имапланова икономика.
Под британско управление страната е била най-големият производител на ориз в света и сред най-богатите напетрол британски колонии. След независимостта си обаче страната постепенно започва да отслабва в икономически план заради зле планираните и осъществени икономически реформи. През 1948 г. министър-председателятУ Ну създава план да превърне Бирма в „страна на благоденствието“ чрез планова икономика в рамките на демократично управление. Развалените отношения сВеликобритания, както и състоянието на световната икономика следВтората световна война обаче осуетяват тези планове. Износът на ориз се срива с 96%, а на минерали и метали – с над 2/3.[13] След преврата през 1962 г. е въведен т.нар. „Бирмански път към социализма“, който води донационализация на всички отрасли с изключение наземеделието. Провалът и на тази политика превръща Бирма в една от най-бедните държави в света, увеличава инфлацията и безработицата.[14][15] През1987 г. положението се е влошило достатъчно, за да бъде причислена към списъка наООН нанай-слабо развитите страни в света.[16]
През 1988 г., със свалянето наУ Не Вин от власт, Мианмар започва да изоставя неуспешно построената си социалистическа система, но контролът на правителството върху стопанската дейност остава затегнат. Позволена е частна икономическа дейност, тъй като има нужда от по-голям запаствърда валута, както и чужди инвестиции, които да подпомогнат икономиката.[17] Въпреки това икономическата свобода в страната е оценена като най-слабата в Азия – по този показател Мианмар се нарежда на една позиция съсСеверна Корея.[18] Националната валута се наричакият и съществува в две разновидности, подобна накубинското песо.[19] Курсът на кията по пазарите обаче е близо 200 пъти по-слаб отколкото определеният от правителството.[20] Огромен проблем продължава да е инфлацията, която между 2005 и 2007 г. се оценява на 30,1%,[18] и е главната причина за икономическата криза в страната.[21] Негативен ефект оказват търговските санкции наЕвропейския съюз, както и забраната за износ на продукти заСАЩ.[20] От друга странаКитай иИндия инвестират усилено в Мианмар. Други големи инвеститори саТайланд,Сингапур иЮжна Корея.[22]
Интерес към големите находища нанефт иприроден газ проявяват компании отРусия, Китай, Индия и Тайланд.[23]
Мианмар изнасяориз,юта,каучук и скъпоценни камъни (рубини,сапфири). Близо 98% от земеделските площи саоризища.[24] Изнася се иопиум, извличан от мака, отглеждан междуЛаос иКамбоджа под контрола на трафиканти на наркотици.
Мианмар е разположена в северозападната част наполуостров Индокитай, край Бенгалския залив и Андаманско море. Има площ 677 хил. km2. Граничи (в km) сБангладеш (244),Индия (1539),Лаос (235),Тайланд (2115) иКитай (2347). Бреговата ѝ линия с Индийския океан е 1385 km. По-голяма част от територията ѝ е с планински релеф. На запад – планинитеАракан Йома, на север – крайните южни разклонения наТибет с най-висок връхКхакаборази – 5881 m, на изток – платото Шан. Равнинна местност е централната и южна част на страната, където е равнината Иравади. Земята на Мианмар е богата на калаена руда,волфрам,цинк инефт. Климатът е предимно тропичен. По-големи реки са:Иравади,Салуин,Чиндуин.
Страната има население 53,6 милиона жители, около 2/3 от които са етническибирманци. Гъстотата на населението е 76,2 д/km2.Естественият прираст е положителен (21). Средна продължителност на живота: мъже – 57 г., жени – 62 г.
.svg)
