Луи Федерико Лелоар (наиспански:Luis Federico Leloir) еаржентинскилекар ибиохимик, носител наНобелова награда за химия през 1970 година. Той е първият испаноговорещ учен, удостоен с нобелово отличие. Въпреки че е роден вПариж, Луи Лелоар получава образование в Университета вБуенос Айрес. След специализации въвВеликобритания иСАЩ, Луи Лелоар се завръща вАржентина и оглавява частен научен институт (Fundación Instituto Campomar). Лабораторните изследвания на Луи Лелоар нямат солидна финансова подкрепа и често се осъществяват с нискокачествена апаратура. Въпреки това изследователската работа на Лелоар върхупентозите нануклеиновите киселини, въглехидратнияметаболизъм и бъбречнатаартериална хипертония получава международно признание, като неговите изследвания допринасят за диагностиката и лечението на болести катогалактоземията. Луи Лелоар умира в Буенос Айрес и е погребан в престижното гробищеЛа Реколета.
В средата на 1906 г. родителите на Луи Лелоар, Федерико Лелоар и Хортензия Агир де Лелоар отпътуват от Буенос Айрес и се преместват в Париж. Причината за това е лечението на Федерико Лелоар, което изисква преместването въвФранция. Въпреки че Федерико е подложен на лечение, той умира през август 1906 г., едва седмица преди раждането на Луи. Луи Лелоар се ражда в стара къща на адрес Виктор Юго № 81 в Париж, разположена на няколко пресечки отТриумфалната арка.[2] След около две години, през 1908 г., семейството на Лелоар се завръща в Аржентина и Луи заедно с осемте си братя и сестри остава в семейното имениеEl Tuyú. Имението с обща площ 400 km2 е наследство от бабата и дядото на Луи, които го купуват след напускането наБаската автономна област.
По време на детските години Луи Лелоар често се впечатлява от естествени феномени и явления, а в училище се увлича предимно поестествените науки ибиологията. Образованието му преминава през началното училищеEscuela General San Martín, гимназиятаColegio Lacordaire и няколкомесечно обучение в Бюмонт колидж (Beaumont College),Англия. Оценките на Луи не са сред най-високите, а в по-късен етап дори напуска едва започнатото образование поархитектура в парижкияЕкол политекник.[3]
През 20-те години на XX век Луи Лулоар създава прословутия „голф сос“ (Salsa golf) за подправяне наскариди и морски деликатеси. По-късно след солидни финансови затруднения самият Луи Лелоар на шега заявява, че ако е патентовал това свое откритие, би имал значително количество пари за своята научна работа.[4]
Лелоар (горе вляво) със семейството си в аржентински курорт, 1951 година
След завръщането си в Аржентина Лелоар подновява аржентинското си гражданство и се установява в департамента по медицина към Университета в Буенос Айрес с надеждата да се хабилитира там. Началото се оказва доста трудно, като на Луи Лелоар са необходими четири опита за взимането на изпита поанатомия.[5] Най-накрая Лелоар получава докторско звание през 1932 година и започва да работи в болницата „José de San Martín“. След първоначалните противоречия с колеги и усложненията в лечебните методи, Лелоар решава да се отдаде на научна работа твърдейки, че „можем да направим доста малко за пациентите...антибиотици, психоактивни вещества, но повечето нови терапевтични агенти са били непознати (за онова време)“.[2]
През 1933 г. Луи Лелоар се запознава сБернардо Усай, който насочва докторскатадисертация на Лелоар към изследвания нанадбъбречните жлези ивъглехидратнияметаболизъм. Усай е в приятелски отношения сКарлос Бонорино Удаондо, зет наВиктория Окампо, една от братовчедките на Лелоар. Затова след препоръки от Удаондо, Лелоар започва работа при Усай. Бернардо Усай е известен ученфизиолог, който през 1947 г. е удостоен сНобелова награда за физиология или медицина. Между Усай и Лелоар се заражда тясно сътрудничество и двамата работят по общи проекти до смъртта на Усай през 1971 г. По време на нобеловата си лекция, Лелоар твърди, че „цялата научноизследователска кариера е повлияна от един човек, проф. Бернардо Усай“.[2][6]
Само след две години Лелоар получава признание от департамента по медицина в Университета в Буенос Айрес за най-добра докторска дисертация. Чувствайки, че познанията му пофизика,математика,химия ибиология са недостатъчни, Лелоар продължава да посещава лекции в университета като задочен студент. През 1936 г. Луи Лелоар заминава за Англия, където започва да учи вУниверситета в Кембридж под ръководството на друг нобелов лауреат, сърФредерик Хопкинс. Научноизследователската работа на Лелоар в биохимичната лаборатория на Кеймбриджкия университет е съсредоточена върхуензимите и по-специално върху ефекта нацианидните ипорифосфатнитейони върху активността на ензимасукцинатдехидрогеназа. От този момент Луи Лелоар започва да специализира в изследвания, свързани с въглехидратния метаболизъм.
След краткия си престой в Кеймбридж Лелоар се връща в Буенос Айрес през 1937 г. През 1943 г. Луи Лелоар се жени за Амелиа Зюбербюлер (Amelia Zuberbuhler), от която по-късно има дъщеря също наречена Амелиа. Връщането в Аржентина е белязано от конфликти и неприятности. Бернардо Усай е отстранен от Университета в Буенос Айрес, тъй като е подписалпетиция срещуфашисткия режим вГермания и военното правителство наПедро Пабло Рамирез. Лелоар е принуден да избяга вСъединените американски щати, където по-късно заема позиция в департамента пофармакология във Вашингтонския университет вСейнт Луис. На това място Луи Лелоар започва съвместна работа с бъдещите нобелови лауреатиКарл Кори иГерти Кори, а по-късно става и асистент наДейвид Грийн в колежа за медицина ихирургия къмКоломбийския университет. По-късно Луи Лелоар посочва, че именно Дейвид Грийн е човекът, под чиято инициатива Лелоар създава работната си група в Аржентина.[2]
Луи Лелоар и Карлос Еугенио Кардини в работна атмосфера в института Кампомар през 1960 година
През 1945 г. Лелоар се завръща обратно в Аржентина и по-късно започва отново да работи с Бернардо Усай в Instituto de Investigaciones Bioquímicas de la Fundación Campomar. Този институт е поверен на Луи Лелоар от създаването му през 1947 г. от бизнесмена Джейми Кампомар. В първите години институтът е разполагал единствено с пет стаи, баня, централен салон,патио, кухня и съблекалня.[7] В края на 40-те години на XX век въпреки финансовите затруднения и работа, белязана от икономии, успешните експерименти на Лелоар разкриват пътя засинтеза назахари придрожди, както иокислението намастни киселини вчерен дроб. Заедно с Муньос, Луи Лелоар успява да създаде първата в света биологично активна безклетъчна система. До този момент учените предполагат, че клетъчното окисление може да се изследва единствено в интактниклетки.[8] Тъй като Лелоар и Муньос не могат да си позволят скъпа центрофуга, те експериментират с въртяща се автомобилна гума, натъпкана съссол илед.[7]
През 1947 г. Луи Лелоар създава първата си работна група заедно с Равел Капуто, Енрико Кабиб, Раул Труко, Алехандро Паладини, Карлос Кардини и Хосе Луис Рейсиг, която изследва и открива как нефункциониращбъбрек ипептидаангиотензин причиняват артериална хипертония.[9] Същата година, като част от тази работна група, Раул Капуто въз основа на експерименти смлечни жлези, постулира запасната форма наенергия за организмите под формата на въглехидрати.[[Файл:Galactose Haworth.png|мини|ляво|200px|Химична структура нагалактозата. Лелоар и колегите му откриват, че пациентите страдащи отгалактоземия, имат недостатъчност на ензимагалактозо-1-фосфатуридилилтрансефараза, който превръща неизползваемата галактоза вглюкоза.
В началото на 1948 г. Луи Лелоар и неговата работна група идентифицират редицануклеозиди като фундаментални единици в метаболизма на въглехидратите, като по-този начин институтът Кампомар се превръща в добре позната и почитана институция от световен мащаб. Скоро след това Лелоар получава наградата на Аржентинското научно общество, една от многото награди и отличия, която му е присъдена в Аржентина и по света. Това са годините, в които работната група се посвещава на изследване на гликопротеините. Лелоар и екипът описват основните механизми на метаболизма нагалактозата (наречен в наши днибиохимичен път на Лелоар[10]) и откриват причината за болестното състояние галактоземия свързано слактозна нетолерантност.
През следващата година Лелоар сключва споразумение с Роланд Гарсия, декан на департамента за естествени науки към Университета в Буенос Айрес, с което Луи Лелоар, Карлос Еугенио Кардини и Енрико Кабиб стават редовни професори в новооткрития биохимичен институт към университета. Биохимичният институт бързо се превръща във водещо научно звено сред аржентинските университети и привлича учени и изследователи от САЩ,Япония, Англия, Франция,Испания и редица други латиноамерикански държави.
След смъртта на Джейми Кампомар през 1957 г. Лелоар и екипът му кандидатстват за финансиране отНационалните институти по здравеопазване на САЩ и изненадващо получават одобрение. През 1958 година институтът Кампомар са премества в нова сграда, представляваща бивше девическо училище, дарение от аржентинското правителство. Тъй като изследванията и откритията на Лелоар получават световно признание, по-късно биват финансирани и от аржентинския научен консул, а институтът, в който работи Лелоар, става част от Университета в Буенос Айрес.[11]
В края на своята лабораторна работа, Лелоар се отдава на преподавателска дейност в департамента за естествени науки на Университета в Буенос Айрес с кратки прекъсвания, през които извършва експериментални изследвания в Кеймбридж и Лабораторията за ензимни изследвания в САЩ.
Лелоар празнува с колеги получаването на Нобеловата награда
На 2 декември 1970 г. Луи Лелоар е удостоен с Нобелова награда за химия от краля наШвеция за своите открития на метаболитните пътища налактозата, с което Лелоар се превръща в третия аржентинец, получил това престижно отличие. В своята почетна реч вСтокхолм, Луи Лелоар заимства пасаж от известна реч наУинстън Чърчил, изречена предКамарата на общините, в която се казва „никога не съм получавал толкова много за толкова малко“.[12] По-късно Луи Лелоар и неговите близки колеги са забелязани да отпиват шампанско от лабораторни съдове, което представлява рядък момент от ежедневната скромност и пестеливост в лабораторни условия. Цялата сума от Нобеловата награда, възлизаща на около 80 000 долара, се използва за научни изследвания, а когато е попитан за значимостта на своите открития, Луи Лелоар заявява:[13]
„
Това е само една крачка от един много по-голям проект. Аз открих (не, не аз, моят колектив) функцията на нуклеотидите в клетъчния метаболизъм. Искам другите да разберат това, но не е лесно да се обясни: това не е много забележителен подвиг и ние едва започваме да опознаваме по малко.
↑„The Substance Causing Renal Hypertension“(E. Braun-Menedez, J.C. Fasciolo, L.F. Leloir, J.M. Muñoz)The Journal of Physiology(1940) no. 98 с. 283 – 298
↑Holton JB, Walter JH, and Tyfield LA. „Galactosemia“ inThe Metabolic and Molecular Bases of Inherited Disease, 8th edition, 2001. Scriver, Beaudet, et al., McGraw-Hill, vol I, chapter 72, с. 1553 – 1587
↑World of Scientific Discovery, Thomas Gale, Thomson Corporation, 2005 – 2006
