Лепило е вещество или смес от органични или неорганични вещества, под формата на разтвор или стопилка,[1] способни да съединяват трайно (залепват) различни материали[2] катодървесина,кожа,хартия,плат,стъкло,керамика,метал,пластмаса,гума и други.
Залепването се осъществява чрез образуване на здраваадхезионна връзка между частиците на лепилото и материала на съединяваните повърхности. На здравината на залепения шев влияе икохезията или силата на връзката между частиците на лепилото.
Свойството лепливост човекът наблюдава първо в природата и го заимства от нея.
Предполага се, че човекът използва някои дървесни смоли, асфалт и др. вещества като лепила откаменната ера. Около 5000 г. пр. н. е. човекът използва брезовата смола за трайно прикрепяне на каменни върхове към своите копия и стрели.[1]
По същото време масовото приготвяне на лепила става занаят на шумерите. Те приготвят лепила на белтъчна основа – вид глутеново лепило, от животински кожи.Шумерите първи използватасфалт като свързващ материал при изграждането на своите светилища и храмове.[1]
Има много документални свидетелства, че в Древен Египет, около 1500 г. пр. н. е., се приготвят и използват широко различни видове лепила – глутенови, казеинови, албуминови и лепила на база на полизахариди (нишесте,декстрин), получавани от папирусното растение Цепирус папирус.[1]
В древна Гърция занаятчиите, владеещи умението да приготвят лепила, са известни с името „калеспос“. Римляните въвеждат нови технологии в производството на лепила, като започнали да използват като суровина рибни отпадъци.[1] През 1886 г. въвВроцлав (тогава – Бреслау) е намерена дървена кутийка от римско време, върху която са запазени няколко монети. Използваното лепило в случая е приготвено от белтък и стрит на прахваровик.
Индианските народи в Северна и Южна Америка прилагат много знания, сходни с тези, познати на населението на Египет, Гърция и Рим. През 17-и векацтеките познават свойствата на животинската кръв да залепва здраво приближени повърхности. Благодарение на това, са запазени градежи, при които свързващ материал е животинска кръв, смесена с праховидна минерална съставка.
Занаятът, свързан с производството на лепила, се развива усилено с книгопечатенето.[1] Счита се, че през 15-и век делото на Йоханес Гутенберг допринася за разширването на производството на лепила. През 16-и и 17-и век, за задоволяване на нуждите на мебелната промишленост се развива бързо техниката на приготвяне на фурнировани повърхности, а тя от своя страна до разработването на подходящи видове лепила.
През 1690 г. в Нидерландия се открива първата фабрика за производството на лепила, а през 1700 г. в Англия – първото прдприятие за производството на лепила от рибни отпадъци. През 1754 г. е издаден първият патент за получаване на дърводелско лепило – туткал в Англия.[1]
- неорганични (минерални) (разтвори, расплави, а същоприпои) – керамични, фосфатни, метални и др.[1]
- органични (разтвори, расплави, полимеризиращи се)
Основа на органичните лепила служат главно синтетическиолигомери иполимери (например, фенол-формалдехидни, епоксидни,полиефирни смоли,полиамиди,полиуретани,силициевоорганични полимери,каучуци и др.) образуващи лепилен слой в резултат на втвърдяване при охлаждане (термопластични лепила), втвърдяване при химическа реакция (термореактивни лепила) иливулканизация (каучукови лепила).
Към неорганичните лепила се отнасят алумофосфатните, керамичните (основа –оксиди на алуминия, силиция, алкалните метали), силикатни (основа – калиево или натриево течно стъкло), металически (основа – теченметал, напримерживак).
Според агрегатното им състояние лепилата биват течни (разтвори,емулсии,суспензии) или твърди (плочки, пръти, гранули, прахове); последните се използват като разплав или се нанасят на нагрята повърхност.
