Конституцията (илиосновен закон) е върховензакон и другите закони не могат да ѝ противоречат.
Значението на терминаконституция се е променяло (развивало) през вековете.
Конституция се нарича основният закон надържавата, който установява принципите на управление – формата, структурата и процедурите на държавните и местните органи, икономиката и обществото и отношенията между държавата и гражданите. В този (формален) смисъл всяка държава има конституция. Поначало тези принципи са подредени в писмен документ.
Систематизирано и обобщено може да се каже, че конституцията:
е систематизирана съвкупност от правни норми, имащи най-висок ранг;
регулира основния правов ред в държавата относно нейната форма, структура и организация;
установява и урежда отношението „държава-гражданин“.
е създадена на основата на общественото съгласие и по особен ред.
Конституцията е правно нормативно произнасяне с най-висока сила по основните ценности и по основните принципи за упражняването на властта в държавата.
Материалното понятие за конституция посочва двата задължителни елемента на конституцията – разделение на властите и гаранция на правата на гражданите. Това съвременно разбиране се изгражда едва от края на18 век с движението законституционализъм.
Конституциите могат да се отнасят до различни типове политическо организиране – както на наднационално ниво (Европейски съюз), така и на федерално (САЩ), на държавно, на щатско ниво (Конституция на Масачузетс) или на други вътренационални нива.
Понякога, особено в англоезичния свят, където липсват по-подходящи думи, се говори за „конституция“ на търговски обединения, корпорации, доброволчески асоциации.
Първата българска конституция е приета на16 април1879 г. отУчредителното събрание въвВелико Търново. Тя остава в сила до 1947 г., когато е приета „Конституция на Народна република България“, или още известна като Димитровска конституция, по-късно заменена 1971 г. от т.нар. Живковска конституция. С падането на комунизма е приета нова конституция, която изоставя наименованието „Народна“, това е конституцията от 13 юли 1991 г., приета от VII велико народно събрание, която е и действаща. Тя се състои от 169 члена, подредени в 10 глави плюс преходни и заключителни разпоредби.
През 1877 г. разкопки наЕрнест дьо Сарзек в съвремененИрак, откриват доказателства за най-ранния известен правосъден кодекс, издаден отшумерския царУрукагина отЛагаш от около 2300 г. пр.н.е. Може би най-ранния пример за законник на управлението, самият документ все още не е открит, но е известно, че той позволява някои права на гражданите. Например, известно е, че той освобождава от данък вдовиците и сираците, и защитава бедните отлихварството на богатите.
След това, много владетели и държави управляват чрез специални кодекси от писани закони. Най-старият съществуващ такъв документ изглежда езаконникът на Ур-Наму отУр (от около 2050 г. пр.н.е.). Някои от по-известните древни кодекси включват този наЛипит Ищар отИсин, законника на Хамурапи от Вавилон,хетските закони,асирийските закони и Мойсеевия закон.
През 621 г. пр.н.е. са написаниДраконовите закони – кодифицираните жестоки устни закони награда-държаваАтина. Този кодекс предписвасмъртно наказание за много нарушения (в днешно време някои особено тежки правила често са наричани „драконовски мерки“). През 594 г. пр.н.е.Солон, управител на Атина, създава новитеСолонови закони. Те облекчават тежестта на тези, които работят, и определят, че мястото в управляващата класа се основава по-скоро на богатството (плутокрация), отколкото по рождение (аристокрация).Клистен реформира атинската конституция и я поставя на демократична основа през 508 г. пр.н.е.
Аристотел (ок. 350 г. пр.н.е.) е първият в писаната история, който прави формално разграничение между обикновеното право и конституционното право, създавайки идеите на конституцията иконституционализма и се опитва да класифицира различните форми на конституционното управление. Най-основното определение, което той използва за описване на конституцията в общи линии е „разпределението на службите в държавата“. В творбите си „Конституцията на Атина“, „Политика“' и „Никомахова етика“, той изследва различните конституции, включително тези на Атина,Спарта иКартаген. Той класифицира едновременно тези, които счита за добри и тези, които счита за лоши конституции, и стига до заключението, че най-добрата конституция е смесена система, включваща монархически, аристократични и демократични елементи. Той също така прави разграничение между граждани, които имат право да участват в държавното управление и неграждани и роби, които нямат.
В началните години наПринципата вДревния Рим по-голямо значение иматсенатусконсултите (законови източници, издавани от римския сенат), но през 2 и3 векимператорите започват да афишират властта си и постепенно като законов източник се налагатимператорските конституции. СпоредГай „Constitutio principis est quod imperator decreto vel edicto vel epitola constituit“ (1, 5), като към тях се прибавяли имандатите (главно административен характер).Едиктите (ръководни правила извън квиритското право) на императора имали сила върху цялата територия, докато декретите и рескриптите се издавали по определени казуси. Йерархическата позиция на органа, който ги издава и частичното им публикуване им придават обаче обща сила. Сдекретите императорът решавалправен спор, а сепистолите (рескриптите) отговарял на отделни запитвания.[1]
Според Джордж Мусуракис се касае за четири (а не три) вида закони и решения: edicta, mandata, decrera и rescripta.[2]
По времето наДомината разликите между отделните видове конституции се обаче загубват.
В древногерманските земи, голяма част от германските племена, които запълват властовия вакуум, оставен от Западната Римска империя презранното Средновековие, кодифицира законите си. Един от първите записани германски племенни закони е вестготския „Законник наОйрих“ (471 г.). Той е последван отLex Burgundionum, прилагащ отделни закони както на германците, така и на римляните;Lex Alamannorum иСалическия закон нафранките, всичките писани след 500 г. През 506 г.,Breviarum (илиLex Romana) наАларих II, крал на вестготите, приема и консолидираCodex Theodosianus с различни ранни римски закони. Системите, които се появяват малко по-късно, включватEdictum Rothari наломбардите (643 г.),Lex Visigothorum (654 г.),Lex Alamannorum (730 г.) иLex Frisionum (ок. 785 г.). Всички тези континентални кодекси са написани налатински език, докатоанглосаксонският е използван за тези на Англия, като се започне съсЗаконите на Етелберт (602 г.). Около 893 г.,Алфред Велики комбинира този и два други по-ранни саксонски кодекса, с различни християнски правила.
Японската 17-членна конституция, написана през 604 г., най-вероятно от принц Шотоку, е ранен пример за конституция в азиатската политическа история. Повлиян отбудистки учения, документът се фокусира повече върху морала на обществото, отколкото върху институциите на управлението и остава забележителен ранен опит за държавна конституция.
Конституцията на Медина (наарабски:صحیفة المدینه, Ṣaḥīfat al-Madīna), известна също като „Хартата от Медина“, е изготвена от ислямския пророкМохамед. Тя представлява официално споразумение между Мохамед и всички по-важни племена и родове в град Ятриб (по-късно известен катоМедина), включващимюсюлмани,евреи иезичници.[3][4]
Документът е изготвен с изричната загриженост за слагане на край на племенните сблъсъци между клановете в Медина. За тази цел, той създава редица права и отговорности за мюсюлманските, еврейските и езическите общности на Медина, привеждайки ги в лоното на една общност –Умма.[5]
Точната датировка на конституцията на Медина е спорен въпрос, но като цяло учените са съгласни, че е написана малко следХиджра (622 г.).[6]
Конституцията ефективно установява първата ислямска държава. Конституцията основава сигурността на обществото, религиозните свободи, ролята на Медина катохарам или свещено място (забранени са всички форми на насилие и оръжия), сигурността на жените, стабилни племенни отношения в Медина, данъчната система за подкрепа на общността по време на конфликти, параметрите за външнополитически съюзи, система за предоставяне на защита на физическите лица, съдебната система за разрешаване на спорове, и също така регулира изплащане накръвнина (плащане между семействата или племената за убийството на едно лице, вместо закона на талиона („око за око“).
ВУелс,Cyfraith Hywel е кодифицирана отХиуел Да около 942 – 950 г.
В Русия,Правда Ярослава, изготвена първоначално по времето наЯрослав Мъдри, е приета отВелики Новгород около 1017 г., а през 1054 г. е включена вРуская правда и се превръща в закон за цялаКиевска Рус. Тя е оцеляла само в по-късни издания от 15 век.
Приирокезите,Гаянашагова, устната конституция на ирокезката нация, известна също като „Великия закон на мира“, установява система на управление, при която вождовете на племената от ирокезката лига взимат решения въз основа на всеобщ консенсус, след дискусии, започнати от едно от племената.[7]
Някои историци, включително Доналд Грайнд,[8] Брус Йохансен[9] и други[10] вярват, че конституцията на ирокезите вдъхновява Конституцията на САЩ – нещо, което през 1988 г.е признато от резолюция наКонгреса на САЩ.[11]
Тезата не се счита за достоверна.[7][12] Историкът отСтанфордския университет,Джак Раков посочва, че „обемните записи, които имаме за конституционните дебати от края на 1780-те, не съдържат съществени позовавания на ирокезите“ и заявява, че има достатъчно европейски прецеденти на демократичните институции на Съединените щати.[13]Франсис Дженингс отбелязва, че твърдението, направено отБенджамин Франклин и често цитирано от привържениците на тезата, не подкрепя тази идея, тъй като тя се застъпва за съюз срещу тези „невежи диваци“ и нарича идеята „абсурдна“.[14]
ВАнглия, обявяванево отХенри I наХартата на свободите през 1100 г., обвързва краля за първи път по отношението на духовенството и аристокрацията. Тази идея е разширена и обновена от английските барони, когато принуждават крал Джон да подпишеМагна харта през 1215 г. Най-важният член на хартата е свързан сХабеас корпус, чието условие е, че краля няма право да хвърля в затвора, да обявява извън закона, да прогонва или убива някой по прищявка – трябва да има справедлив правен процес. Този член 39 на „Магна харта“ цитира:
„Никой свободен човек не може да бъде арестуван, или затворен, или лишен от своята собственост, или обявен извън закона, или изгонен, или по някакъв начин унищожен, освен чрез съдебно решение на перовете, или от закона на земята.“
Тази разпоредба се превръща в крайъгълен камък на английската свобода.Общественият договор в първоначалния си вид е между краля и аристокрацията, но постепенно се разпространява до всички хора. Това води до системата наконституционна монархия.
ВСаксония, между 1220 и 1230 г. саксонския администратор Айке фон Репгов, съставяSachsenspiegel, който остава върховен закон в някои части на Германия чак до 1900 г.
ВЕтиопия, около 1240 г. коптския християнски писател,Абул Фадаил Ибн ал-Асал написваФета Негест наарабски. Ибн ал-Асал написва законите отчасти от апостолските писания и Мойсеевия закон, и отчасти от старитевизантийски кодекси. Има няколко исторически записа, които твърдят, че тези закони са преведени нагеез и навлизат в Етиопия около 1450 г., по времето на царуването наЗара Яков.Фета Негест остава върховния закон в Етиопия до 1931 г., когато императорХайле Селасие представя съвременната конституция на Етиопия.
Първитеидеи за основни закони възникват през Средновековието в Западна Европа – т.нар. статути (харти) на комуните и градовете-републики. Държавата, за която се счита, че има най-старата действаща конституционна уредба в света е републикаСан Марино – това са т.нар.Leges Statutae Sancti Marini от 1600 г. С подобно общо устройствено значение си и хартите, които английскияткрал издава засеверноамериканскитеколонии, от които по-късно възникватщатските конституции.
Първата щатска конституция е тази наКънектикът от1775 г. на базата на хартата от 1662 г. През1776 г. Конвентът въвВирджиния гласува Декларациятаза правата. През1787 във Филаделфия е приетаФедералната конституция на Федерацията на Северноамериканските щати. В действителност, погрешно се счита, че конституцията на САЩ е първата в съвременен смисъл конституция в света. За такава се възприема малко известната конституция наКорсика от 1755 г., която е основен закон на просъществувалата за кратко независимост на острова в периода 1755 – 1769 г. Първата версия на акта датира от 1735 г. Първите след нея конституции на европейския континент са конституцията наПолша от 3.V.1791 г. и конституцията наФранция от 3.IX.1791 г.
Великобритания е една от малкото държави, които нямат писана конституция. Вместо това, за действащи се считат редица писмени актове от различни епохи, сред коитоВеликата харта на свободите (1215 г.),Уестминстърският статут от1931 г. иЗаконът за министрите на короната. Към тях се прибавят обичаите (conventional rules) и парламентарните съглашения.
Повечето конституции иматписмена форма. Значителна част започват с преамбюл, в който са посочени принципите и целите, в съответствие с които трябва да се разбират конституционните норми. Следват основните положения; статуса на хората; държавните органи; преходни и заключителни разпоредби.
СпоредДжон Лок Конституцията е виддоговор между държавата и гражданите, изграден на взаимни отстъпки – отабсолютната власт на краля и отестествените права на гражданите. СпоредДжорджио дел Векио в широкия смисъл на думата конституцията е „установяването на правния ред в държавата чрез нейните основни институции“.
„
Онова общество, в което не са осигурени правата и властите не са здраво разделени, няма конституция.
“
чл. XVI от Декларацията за правата на човека и гражданите (Франция, 1789 г.)
Почти липсват легални определения. СпоредЧехословашката конституция от1920 г. конституцията определяорганите, чрез които суверенниятнарод създава законите, изпълнява ги и правораздава, и границите, които органи не трябва да преминават.
Конституцията еакт научредителната власт, теоретично тя е първичен акт на суверена.
Конституцията еизточник на правото, който съдържа абстрактни правила за поведение и е издаден от върховния законодателен орган. Това означава, че конституцията езакон. Механизмът по приемането и промяната му са описани в самия него. Конституцията се намирана върха на йерархията нанормативните актове, които не трябва да и противоречат.
Това се осигурява чрезконтрола за конституционосъобразност– дифузен при Общото право и концентриран в Континенталното, неприлагането на противоречащите заварени закони и обратното действие на принципните разпоредби.
Особено важна е силата, която конституцията придава на валидно сключените международните договори. Съгласно Виенската конвенция за международните договори (съкр.) те имат примат над националното законодателство. Българската конституция им осигурява върховенство над българското вътрешно право и процедура за съобразяване на самата конституция. В други държави, например САЩ, това невинаги е така.
Конституционните принципи, наричани ощеосновни принципи (защото конституцията е основен закон) са ръководни начала, основни идеи и висши правила в конституцията. Често конституционните принципи не са записани изрично в текста на конституцията, а се извеждат по тълкувателен път.
Като най-важни принципи (на българската конституция) се сочат:
В „Политология“ (вж. литературата) Й.Йотов прави сравнение междупрокламираните принципи в страните, които са се самоназовавали социалистически, и западноевропейските.
либерална демокрация
народна демокрация
народен суверенитет
народовластие
либерална икономика
социалистическа собственост върху средствата за производство
разделение на властите
единство на държавната власт
правова държава
социалистическа законност
Според концепцията законституционния гарантизъм е достатъчно наличието на конституция и конституционна юрисдикция, за да се нарече държаватаправова. Съвременните разбирания (20 век) задемократичен конституционализъм вземат предвид и съдържанието на самата конституция, възможностите за контрол от страна награжданското общество исправедливостта на законността.
Конституцията е стабилен юридическиакт, който регистрира състоянието на обществото и държавата. Когато то се промени, често се променя конституцията, а при революционни промени – приема се нова. Една конституция може да се определи катогъвкава, ако може да бъде променяна от обикновенпарламент, а ако е предвиден специален орган и ред, конституцията се определя катотвърда. Неотстраняването на противоречията между състоянието на обществото и предписаното в конституцията може да доведе до социално напрежение или до погазване на конституцията, а в най-добрия случай до това, вместо фиктивната формална конституция да се прилага фактическата.
Основна категория вполитологическия и въобще социологическия възглед за конституцията е„фактическата конституция“. Умерените политолози не отричат формално-юридическата трактовка на конституцията, но държат сметка и заживата, реалната конституция, която е непрекъснато променяща се.Фактическите отношения между индивидите и групите в обществото се включват в едноустройство, което невинаги отговаря на записаното във върховния закон. За пример може да се посочи, прокламирането на права, които не се зачитат, или различното положение на държавните органи в страни със сходно формално конституционно устройство. Възможно е, разбира се, фактическата конституция да съответства на юридическата, тогава зафиктивна конституция не може да се говори.
Терминътконституция произхожда отлатинския глаголconstituere, което ще рече „поставяне в начално положение“ с много значения: настройвам, установявам, засаждам, учредявам, заселвам и др.
Основензакон в една държава, който определя нейното обществено и държавно устройство, избирателна система, принципите за организация и дейност на държавните органи и правата и задълженията на гражданите
Конституанта (руски конституанта отфренски constituante) Учредително събрание във Франция за изработване или изменяне на конституцията свикано през 1789 – 91, 1848 – 49 и 1945 – 46 г.
Непротивоконституционствувателствувайте – най-дългата, изкуствено създадена и неприсъстваща в официалните речници дума в българския език, съставена от 39 букви, която е заповедна форма на забрана за нарушаване на конституцията.
Reuven Firestone,Jihād: the origin of holy war in Islam (1999) p. 118;
„Muhammad“,Encyclopedia of Islam Online
↑Watt. Muhammad at Medina and R. B. Serjeant „The Constitution of Medina.“Islamic Quarterly 8 (1964) p.4.
↑R. B. Serjeant,The Sunnah Jami'ah, pacts with the Yathrib Jews, and the Tahrim of Yathrib: Analysis and translation of the documents comprised in the so-called „Constitution of Medina. Bulletin of the School of Oriental and African Studies, University of London, Vol. 41, No. 1. 1978), page 4.
↑Watt.Muhammad at Medina. pp. 227 – 228 Уат твърди, че първоначалното споразумение е написано малко след Хиджра и документът е изменен по-късно, по-точно след битката на Бадр (втора година от Хиджра = 624 г.). Сарджънт твърди, че конституцията в действителност се състои от осем различни договора, които могат да бъдат датирани според събитията, тъй като е ясно, че първия договор е написан малко след пристигането на Мохамед. R. B. Serjeant. „The Sunnah Jâmi'ah, Pacts with the Yathrib Jews, and the Tahrîm of Yathrib: Analysis and Translation of the Documents Comprised in the so called 'Constitution of Medina'.“ inThe Life of Muhammad: The Formation of the Classical Islamic World: Volume iv. Ed. Uri Rubin. Brookfield: Ashgate, 1998, p. 151. Уелхаузен твърди, че тя трябва да се датира към първата година на пребиваването на Мохамед в Медина, преди битката на Бадр през 624 г. Уелхаузен основава настоящото твърдение на следните три съображения; първо, Мохамед е много неуверен в собственото си положение; второ, той приема езическите племена в рамките на Умма; и трето, той поддържа еврейските кланове като клиенти. виж Wellhausen, Excursus, p. 158. Дори Моше Гил, скептично ностроен към ислямската история, твърди, че тя е написана в рамките на пет месеца от пристигането на Мохамед в Медина. Moshe Gil. „The Constitution of Medina: A Reconsideration.“ Israel Oriental Studies 4 (1974): p. 45.
↑абTooker E. The United States Constitution and the Iroquois League // The Invented Indian: cultural fictions and government policies. New Brunswick, N.J., U.S.A, Transaction Publishers, 1990. ISBN 1-56000-745-1. с. 107 – 128. Посетен на 24 ноември 2010.
↑Shannon, TJ. Indians and Colonists at the Crossroads of Empire: The Albany Congress of 1754. Ithaca, Cornell University Press, 2000. ISBN 0-8014-8818-4. с. 6 – 8.
.png)
