Днес Виан е известен главно със своите книги. Издадените под псевдонимаВърнън Съливан са странни пародии на криминални романи, предизвикали силни спорове при излизането си, заради своята неконвенционална форма. Останалите художествени книги на Виан, публикувани под собственото му име, демонстрират силно индивидуален стил с множество конструирани думи, игри на думи и сюрреалистични сюжети. Най-известен сред тях е романът „Пяната на дните“ („L'Écume des jours“, 1947).
Борис Виан оказва силно влияние върху френскатаджаз сцена. Той е основният контакт вПариж на водещи американски музиканти, катоХоуги Кармайкъл,Дюк Елингтън иМайлс Дейвис, сътрудничи на няколко френски списания за джаз и пише множество статии на тази тема. Собствената му музика и песни също постигат известна популярност във Франция, като най-известна сред тях е антивоенната песен„Le Déserteur“ (1954).
Борис Виан е четвъртото дете на заможни родители.[1] Скоро след раждането на Виан, заради несполучливи сделки наборсата от страна на бащата, семейството обеднява и е принудено да се мести в различни градове. В началото на1930-те Борис Виан учи вСевър иВерсай, а по-късно влицея „Кондорсе“ вПариж. Оттогава датира и вкусът му къмлитературата.
Започва да следва в „Екол сентрал“ през 1939 година, но в началото наВтората световна война повече се интересува отобществените събития, отколкото отобразованието си. Започва да свири на тромпет в създадения от него и негови приятелибенд, сътрудничи на списание „Хот джаз“. Началото на войната във Франция съвпада и с друга негова криза – поради влошеното сиздраве (сърдечно заболяване, причинено от прекаран в детствоторевматизъм), Виан е принуден да се откаже от свиренето на тромпет. Все пак в началото на военните години личният му живот претърпява значителни промени – сключвабрак с Мишел Легриз, а през 1942 г. се ражда и синът им Патрик. Същата година Борис Виан вече е дипломиран инженер. По това време има сериозни проблеми с властите, най-вече заради съпругата си, чийто баща е арестуван отГестапо за предаването на секретни данни вЛондон. Досието на Виан, събирано от агентите на окупаторите и колаборационистите, обхваща стотици страници. Въпреки това Борис Виан успява да си намери скучна, но добре платена работа като инженер, която му дава възможност да започне първите си по-сериозни литературни опити.
След края на войната Борис Виан изявява напълно своя литературен и музикален талант. Публикува най-значителните си творби. В края на 50-те години на 20 век осъществява множество концертни турнета из цяла Франция и в чужбина. След известен период на огорчение заради скандалите около някои литературни произведения, към края на живота си Виан отново започва активна дейност. Снима се в киното, пишепиеси, филмовисценарии,публицистика. Здравето му обаче непрекъснато се влошава и през 1959 г. умира отинфаркт по време на кинопремиерата на „Ще плюя на вашите гробове“.
Творчеството на Виан лъкатуши между влечението му къмджаза и литературната му страст. Той обаче успява да обедини двете и да остави значително наследство и в двете области.
Дипломата на Виан като член на собствения муCollège de 'Pataphysique
Първите творби на Виан са публицистични, и са от времето, когато сътрудничи на „Хот Джаз“. „Смут в Анден“ и „Веркокен и планктонът“ са първите муромани, написани, според неговите думи, „за купон на приятелите“. През 1945 г. под влиянието на приятели катоЖан-Пол Сартр,Албер Камю,Жак Превер иЖан Кокто започва да се занимава по-задълбочено с литературна дейност. В следвоенните години публикува няколко творби под псевдонимаВърнан Съливан, чиито автор е ужпреводач на измислен от него самияамерикански писател. Така се появяват романите „Ще плюя върху вашите гробове“, „Мъртвите имат еднаква кожа“, „Ще пречукаме всички гадняри“ и „Мадамите не чактисват“. Тези произведения имат огромен успех, но предизвикват и скандал,издателят на „Съливан“ е обвиняван в нарушаване на добрия тон. Срещу него е заведено съдебно дело, а на подсъдимата скамейка са призовани авторът и преводачът. Това е литературният край на Върнан Съливан, но не и на Борис Виан, който междувременно вече е под собственото си име и романите „Есен в Пекин“ и „Пяната на дните“. Следват публикации на сборници с разкази и двата най-значителни романа – „Червената трева“ и „Сърца за изтръгване“.
Борис Виан се изявява и като драматург, а първата му пиеса „Всички в екарисажа“ е поставена през 1950 г. Играят се и други негови произведения, като творчеството му най-често бива причислявано къмтеатър на абсурда.[2]
Всъщност като „автори“ Върнън Съливан и Борис Виан са твърде различни. Произведенията на Съливан са написани в духа на американския „черен роман“, по думите на самия Виан „те са по-американски от американските“ – с характернияциничен език, отхвърляне нафилистерските норми на обществото, откровената провокативност. Докато творбите на Виан засягат същите струни, но с чувство захумор, с характерното смесване на различниреалности, напространство ивреме, с довеждането на реалността доабсурд не посредством нейното отрицание, а чрез нейното умело изкривяване ипародиране.
Героят на романа „Пяната на дните“ е почитател на философаЖан-Сол Партр, колекционира всички негови книги, като повечето от тях дори не разгръща, но Виан не осмива реалноекзистенциализма, а модните следвоенни увлечения по тази философия. По това време „екзистенциалист“ е нарицателно за всеки, който демонстрира по-свободен начин на живот.
Зад образа на Жан-Сол Партр лесно се разпознава знаменитиятЖан-Пол Сартр, който тогава е на върха на своята слава. Виан пише романа преди да се запознае лично с него, което се случва през пролетта на 1946 г.[3] Впоследствие Сартр подкрепя Борис Виан като публикува в своето списание негови текстове, гласува за негово награждаване. Виан се запознава и с други личности от философския кръг около Сартр, катоСимон дьо Бовоар,Морис Мерло-Понти,Албер Камю и пр., но неговото собствено творчество остава с по-друга насоченост.
Ранните музикални изяви на Борис Виан се отличават повече с ентусиазъм, отколкото с професионализъм. След войната обаче той разгръща музикалния си талант, пишепесни, музика към театрални постановки, участва в джемсешъни, развива концертна дейност. Стилът му е оценен от прохождащия тогаваСерж Генсбур – „Само след като чух Виан, реших да се пробвам в този уж непретенциозен жанр.“ Важно за музикалното развитие на Виан се оказва познанството му с Клод Абади. Двамата заедно създават джазова група, която се радва на огромен успех, въпреки че не поднася нещо по-различно от традиционния нюорлиънски джаз. Едва в началото на 50-те години на 20 век, след подписания договор с фирмата „Филипс“, Виан е свободен да разгърне новаторския си дух и в музиката. Появяват се множество произведения, сред които и знаменития „Дезертьорът“, която – подобно на произведенията на Съливан – предизвиква скандал заради трактовката си на войната.
Изпълненията на Виан се отличават синструментална прецизност, чистота на музикалната фраза и внимание към нюансите назвука. Композициите му могат да бъдат условно определени като програмна музика, тъй като при тях е важна не чисто музикалната, а смисловата идея. Неизменно е обаче чувството за хумор и подчертаната склонност към довеждане до абсурд, характерна и за литературното му творчество.
Самият Виан скромничи по отношение на песенното си творчество (обхващащо над 500 песни). Твърди, че отначало му хрумвамотив, върху който да се поставят определени стихове, но този мотив е дотолкова примитивен, че след това върху него други композитори създават съвсем нови произведения.
Théâtre 1,Théâtre 2– U.G.E., 1971 (Théâtre 2 също катоThéâtre inédit: Tête de méduse (1951), Série blême (1954?), Le Chasseur français (1955) – U.G.E., 1971
