Преди основаването на „Бийтълс“, Ленън, Маккартни и Харисън свирят в групата „Куоримен“, която след множество промени на имената, се спира на името „Бийтълс“. Новата група гради своята репутация с участия вклубовете на Ливърпул иХамбург в периода от 1960 до1963. По това време техен басист еСтюарт Сътклиф; набарабаните се изреждат различни членове, като най-дълго се застояваПийт Бест, сменен от Ринго Стар малко преди записа на първиясингъл на състава. Корените на „Бийтълс“ започват от скифъл,бийт ирокендрол музиката, популярни във втората половина на 1950-те.МениджърътБраян Епстайн оформя рок групата като професионален състав, насочен към поп звученето, апродуцентаДжордж Мартин разработва студийните им записи. За кратко време бандата постига огромна популярност и на острова се появява така наречената „Бийтълсмания“. Славата на групата минава и отвъд океана, където през1964 г. повеждат „Британската инвазия“ – налагането на английски рок групи на американския поп пазар. Тяхната популярност е съпътствана с участието на дваигрални филма. През1966 г. Ленън предизвиква международен скандал, обявяващ своята група за „по-популярна отИисус“.
„Ливърпулската четворка“ или „Удивителната четворка“ (както често са наричани „Бийтълс“) са най-продаваната музикална група в историята с продадени над 600 милиона записи в света. Те притежават най-много номер едно албуми в британските класации и продават повече сингли от който и да е изпълнител от острова. Позовавайки се на „АЗИА“, „Бийтълс“ са най-продаваните музикални изпълнители в Америка с общо 178 млн. продадени копия. През 2008 г. групата оглавява класацията на „Билборд“ за най-успешните изпълнители на всички времена, участвали в листатаHot 100, като до 2016 г. те държат рекорда за най-много номер едно хитове вHot 100. Съставът заема първо място и в списъка на списание „Ролинг Стоун“ от2004 г. на „100-те най-добри изпълнители на всички времена“.[2] Бийтълс получава десет награди „Грами“, една награда „Оскар“ за „най-добра оригинална песен от филм“ и 14 награди„Айвър Новело“. Цялата група е включена вЗалата на славата на рокендрола през1988 г., а всеки от членовете поотделно е приет индивидуално в периода от1994 до2015. Също така „Бийтълс“ заемат място и в класацията на списание „Тайм“ „Време 100: Най-важните хора на века“ в категорията „Артисти и шоумени“.
Презмарт1957 г. шестнадесетгодишниятДжон Ленън сформираскифъл група заедно с още няколко приятели от училището „Куори Бенк“ вЛивърпул.[3] Първоначално се наричат „The Blackjacks“, но след като разбират, че има друга банда с такова име се прекръстват на „Куоримен“[4] (The Quarrymen – Хората от Куори). На 6 юли същата година един от членовете на състава запознава Ленън с петнайсетгодишния Пол Маккартни. Няколко дни по-късно Пол се включва в групата на ритъм китара.[5] На 6 февруари 1958 година Джордж Харисън е поканен от своя приятел Пол да гледа изпълнения на Куоримен в зала „Уилсън“.[6] Джон е впечатлен от момчето, което знае повече акорди от всички останали, но се колебае за възрастта му – само 14 години. След прослушване, проведено през март, Харисън е приет за соло китарист в Куоримен.[7][8]
Разнообразието от скифъл групи, голяма част от тях значително по-добри от Куоримен, довеждат до това през януари 1959 в групата да останат само: Джон, Пол и Джордж.[9] Ленън записва да учи в „Колежа по изкуства“ в Ливърпул. Тримата китаристи взимат участие под различни наименования: „Джони енд дъ Муундогс“ (Johnny and the Moondogs), „Рейнбоус“ (The Rainbows – Дъгите) и „Мууншайнърс“ (Moonshiners – Контрабандистите), а често запазват и предишното си название, понеже с него са натрупали вече някаква популярност.[10] Барабанистите се менят постоянно. През лятото на същата година в Англия се популяризира т.нар. „бийт“ движение (от „beat“ – удар), което смесва рокендрол, ду-лоп, скифъл и арендби музика.
В началото на 1960 г. в състава се включва приятел на Ленън от колежа – Стюарт Сътклиф, наричан „Стю“. Сътклиф няма никакви музикални умения, но след като продава няколко от своите картини, посъветван от Джон, си купува бас китара.[11][12] Той предлага на бандата да промени името си „Бийтълс“ („The Beetles“ – Бръмбарите), като реверанс към покойния Бъди Холи и групата му „Крикетс“ („The Crickets“ – Щурците). Ленън взима предвид вметката на своя приятел, както и „бийт“ музиката, и измисля името „The Beatles“ (смесица отbeetles иbeat). Джон и приятелите му използват това име преди май 1960 г., когато са избрани от мениджъра Лари Парнс за подгряваща група на певеца Джони Джентъл в турнето му в Шотландия. Бандата променя името си на „The Silver Beetles“ (Сребърните бръмбари).[13] В началото на юли то става „The Silver Beatles“ и посредата на август само „The Beatles“.
Индра Клуб, където Бийтълс свирят след пристигането си в Хамбург(снимка от 2007 година)
След като неофициалният мениджър на групатаАлън Уилямс успява да им уреди договор за участие в клуб вХамбург, Западна Германия, за тях става належащо да си намерят барабанист[14] и на 12 август 1960 година те канят Пийт Бест да се присъедини към групата.[15] Четири дни по-късно Бийтълс заминават за Хамбург, където свирят 48 вечери в Индра Клуб и за кратко в Кайзеркелер. След това те прекратяват договора си със собственика на тези клубове Бруно Кошминдер и се преместват в конкурентния Топ Тен Клуб.[16] Кошминдер съобщава на властите, че Джордж Харисън е прекалено малък, за да работи, и на 21 ноември той е депортиран от Западна Германия.[16] Седмица по-късно Маккартни и Бест са арестувани за палеж, след което също са депортирани.[17] Ленън се връща в Ливърпул в средата на декември, а Сътклиф остава в Хамбург с германската си годеницаАстрид Кирхер. Групата свири отново заедно на 17 декември в Касба Кофи Клъб в Ливърпул, като Сътклиф е заместен от Час Нюби.[18]
Бийтълс се връщат в Хамбург през април 1961 година и отново свирят в Топ Тен Клуб. Те са наети от певецаТони Шеридан, работещ в същия клуб, за да свирят като поддържаща група в поредица негови записи в Западна Германия.[19] След първите записи на 22 юни, продуцентът му Берт Кемпферт сключва договор и с Бийтълс. На 31 октомвриПолидор Рекърдс издава от името на Тони Шеридан и Бийт Брадърс сингъла„My Bonnie“, който влиза в западногерманските класации.[20] Когато групата се завръща в Ливърпул, Стюарт Сътклиф решава да остане в Хамбург с Астрид Кирхер,[21] поради което Пол Маккартни с нежелание поема бас китарата.[22] След катоБраян Епстайн става мениджър на групата през януари 1962 година, Кемпферт се съгласява да ги освободи от договора им с Полидор. КомпаниятаДека Рекърдс отказва да работи с тях и те сключват договор с продуцентаДжордж Мартин отПарлофон.[23][24] При завръщането на Бийтълс в Хамбург те са посрещнати от трагична новина – на 10 април Стю Сътклиф умира отмозъчен кръвоизлив.[25][26]
След първите записи на Бийтълс в студиотоАби Роуд Джордж Мартин се оплаква на Ъпстейн от свиренето на барабаниста Бест и предлага групата да използвастудиен музикант на ударните инструменти.[27] Бест е освободен от групата и мястото му заемаРинго Стар. Дотогава той участва в групатаРори Сторм и Хърикейнс, като е свирил и с Бийтълс, замествайки Бест, когато той е болен.[28] Мартин все пак наема барабанистаАнди Уайт за една сесия[29] и той свири в песните„Love Me Do“ и„P.S. I Love You“. През октомври 1962 година излиза сингълът„Love Me Do“, който се качва до 17-о място в класациите във Великобритания.[30] През ноември групата записва втория си сингъл,„Please Please Me“, последван от телевизионния им дебют, изпълнение на живо в програмата за регионални новини„People and Places“.[31] С нарастването на популярността им във Великобритания, Бийтълс са обсипани с хвалебствия, предвещаващи предстоящатаБийтълмания. Последните им изяви в Хамбург са през ноември и декември 1962 година. За малко повече от година и половина там, те имат изпълнения през 270 вечери.[32]
Веднага след умерения успех на„Love Me Do“ сингълът„Please Please Me“ е по-успешен и достига второ място в британската класация след издаването си през януари 1963 година. Джордж Мартин първоначално възнамерява да запише дебютния албум на групата на живо в Кавърн Клъб, но не одобрява акустиката му[33] и решава да направи записите в студиото Аби Роуд. Включени са десет песни, характерни за репертоара на Бийтълс по това време, както и четирите, издавани преди това като сингли.[33]
Издаден през март 1963 година, албумът„Please Please Me“ достига първо място в британската класация. С това поставя началото на поредица, включваща единадесет от дванадесетте студийни албума на Бийтълс, които стават първи във Великобритания. Третият сингъл на групата,„From Me to You“, излиза през април и също оглавява класацията, като с него започва почти непрекъсвана поредица от седемнадесет сингъла, достигнали първо място, при общо осемнадесет през следващите шест години. Четвъртият сингъл, издаденият през август„She Loves You“, става най-бързо продаваният сингъл във Великобритания дотогава, като за по-малко от четири седмици са продадени 750 хиляди копия.[34] Това е и първият им сингъл, продаден в повече от 1 милион копия, и най-продаваният запис във Великобритания до 1978 година, когато е надминат от„Mull of Kintyre“ на групата на Пол МакартниУингс.[35]
Емблема на Бийтълс
През 1963 година се появява и известната емблема на Бийтълс с удължената буква „T“, нарисувана от дизайнера и продавач на музикални инструменти Айвър Арбитър. Тя е използвана за първи път на бас барабан, закупен от Ъпстейн и Ринго Стар от магазина на Арбитър в Лондон.[36][37] През първата половина на годината групата прави три турнета във Великобритания – четириседмично турне през февруари и две триседмични турнета през март и май-юни. С нарастването на популярността на Бийтълс се появява и френетичното поклонничество пред групата, станало известно катоБийтълмания. Макар и да не са обявявани за водещи музиканти в турнетата, те засенчват останалите изпълнители, сред които утвърдени американски изпълнители, катоТоми Роу,Крис Монтес иРой Орбисън.[38] Изпълненията им навсякъде, по време на турнетата и на множеството еднократни участия из цялата страна, са посрещани с бурен ентусиазъм от крещящи тълпи почитатели.[39] В някои случаи полицията решава да използва водни струи за разпръскване на тълпите, а вПарламента се провеждат дебати във връзка с хилядите полицаи, подложени на риск, за да защитават групата.[40] От 24 октомври шестдневно турне вШвеция става първото участие на групата в чужбина след престоя им в Хамбург.[41][42] При завръщането си в Лондон те са посрещнати на летище „Хийтроу“ от силен дъжд, хилядна тълпа почитатели и десетки представители на медиите.[43] На следващия ден те започват ново британско турне, което трябва да продължи 6 седмици, като вече групата е безспорния водещ изпълнител.[38]
По това време албумът„Please Please Me“ все още оглавява класацията. Той запазва първото си място в продължение на 30 седмици и е изместен от него от следващия албум на Бийтълс„With The Beatles“, който от своя страна оглавява класацията 21 седмици. Новият албум е записан между юли и октомври и използва в по-голяма степен студийна техника от замисления като записан на живо„Please Please Me“. В противоречие с обичайната практика,„With The Beatles“ е издаден в края на ноември малко преди сингъла„I Want to Hold Your Hand“, който от своя страна не е включен в албума, за да бъдат увеличени продажбите му.[44] Албумът привлича вниманието на утвърдени музикални критици, като Уилям Ман, който дори обявява Ленън и Маккартни за „най-изявените английски композитори на 1963 година“.[44] Той публикува във вестникТаймс поредица от статии с подробни анализи на музиката на Бийтълс.[45]„With The Beatles“ става вторият албум в историята на британските класации, от който са продадени един милион копия, като предишният подобен случай е с музиката от филма „Южен Пасифик“ от 1958 година.[46] В края на 1963 г. Бийтълс участва в първата сиблаготворителна кампания – на „Оксфам“.[42]
Публикуването на музиката на Бийтълс вСъединените щати, най-големият пазар запопулярна музика по това време, първоначално се забавя с близо година, тъй катоКепитъл Рекърдс, американското подразделение наИ Ем Ай, отказва да издаде както„Please Please Me“, така и„From Me to You“.[47] Преговорите с независими американски издатели довеждат до издаването на няколко сингъла, но авторските права и отхвърлянето на характерната прическа на членовете на групата създават нови проблеми.[48][49] Когато Кепитъл Рекърдс започват да издават Бийтълс, вместо да преиздадат оригиналните плочи, те компилират нови албуми за американския пазар и издават сингли по свой избор.[50] Успехът в американските класации идва внезапно след съобщение в новините за Бийтълманията във Великобритания, което принуждава Кепитъл Рекърдс спешно да издаде„I Want to Hold Your Hand“ през декември 1963 година.[51] Няколко седмици след това трябва да се състои концертният дебют на групата в Съединените щати.
Когато Бийтълс заминават за Съединените щати на 7 февруари 1964 година, около 4 хиляди почитатели се събират край летище „Хийтроу“, махайки и крещейки, докато самолетът излита.[52] През предходните две седмици„I Want to Hold Your Hand“ е продаден в 2,6 милиона копия в Съединените щати, но членовете на групата все още се притесняват как ще бъдат приети.[53] На нюйоркското летище „Джон Кенеди“ те са посрещнати от друга шумна тълпа, оценявана на около 3 хиляди души.[54] Два дни по-късно те участват за пръв път в предаване на живо по американска телевизия вШоуто на Ед Съливан и са гледани от около 74 милиона зрители, над 40% от населението на страната.[55][56] Ден по-късно първият им концерт вУошингтън Колизиъм поставя началото на Бийтълманията в Съединените щати.[57] На следващия ден, отново вНю Йорк, те пак постигат успех вКарнеги Хол. Групата участва повторно в седмичното Шоу на Ед Съливан преди да се завърне във Великобритания на 22 февруари.[58]
През седмицата от 4 април Бийтълс заемат 12 позиции в класациятаБилборд Хот 100, включително първите пет.[59] През същата седмица е издадена и трета им американска дългосвиреща плоча. И трите първи албума достигат първо или второ място в американската класация. Популярността на Бийтълс предизвиква в Съединените щати безпрецедентен интерес към британската музика. Няколко други британски изпълнители дебютират успешно на американска сцена и в медиите започва да се говори заБританска инвазия.[60] Прическите на членовете на Бийтълс, необичайно дълги за това време и често подлагани на подигравки от мнозина, се разпространяват широко сред младежта и се превръщат в емблема на разцъфтяващата младежка култура.[61]
През юни Бийтълс правят международно турне, като изнасят 32 успешни концерта за 19 дни вДания,Хонконг,Австралия иНова Зеландия.[62][63] В началото на турнето Ринго Стар е болен и на барабаните еДжими Никол. През август те са отново в Съединените щати с 30 концерта в 23 града.[64] Предизвиквайки отново огромен интерес, едномесечното турне събира между десет и двадесет хиляди зрители на всеки половинчасов концерт отСан Франциско до Ню Йорк. В същото време по време на изпълненията е трудно да бъде чута групата.[64] Сценичнотоозвучаване по това време е със скромни възможности и трудно се конкурира с шума от крещящите тълпи почитатели. Принудени да приемат, че нито те, нито публиката могат да чуят подробностите от изпълнението, членовете на групата са все по-недоволни от концертните си турнета.[65] В края на августовското турне членовете на Бийтълс се запознават в Ню Йорк сБоб Дилън, който ги посещава в хотелската им стая и за пръв път им дава да пушатмарихуана.[66]
„A Hard Day's Night“,„Beatles for Sale“,„Help!“ и„Rubber Soul“
Незаинтересоваността на Кепитъл Рекърдс през 1963 година не остава незабелязана и конкурентната компанияЮнайтед Артистс предлага на Бийтълс договор за създаване на филм, надявайки се, че това ще доведе и до сделка за звукозаписи.[67] Режисиран отРичард Лестър, филмът „Нощ след тежък ден“ ангажира групата за шест седмици през март-април 1964 година. Той е псевдодокументален, като членовете на групата играят самите себе си.[68] Премиерите на филма в Лондон и Ню Йорк са съответно през юли и август, като той постига международен успех.[69] Придружен е от саундтрак албума„A Hard Day's Night“, който е важна стъпка в откъсването от първоначалните влияния в първите им два албума и намирането на свой собствен стил.[70]
„Beatles for Sale“, четвъртият студиен албум на Бийтълс, се свързва с появата на сблъсък между комерсиалност и креативност в тяхната работа.[71] Записан между август и октомври 1964 година, той трябва да продължи формата на„A Hard Day's Night“, който, за разлика от първите им албуми, не съдържа кавър версии.[71] Обсъждайки проблемите, които постоянните международни турнета предизвикват при писането на песни, Джон Ленън признава, че създаването на нов материал се превръща в сериозен проблем. В крайна сметка в албума са включени шест кавър версии.[71] Издаден в началото на декември, албумът съдържа осем авторски песни, които изпъкват сред останалите, показвайки творческото съзряване на тандема Ленън-Маккартни.[71]
През април 1965 година Джон Ленън и Джордж Харисън гостуват на своя зъболекар, който подправя кафето им сЛСД.[72] По-късно двамата продължават да експериментират с този халюциноген, понякога с участието на Ринго Стар.[73] Пол Маккартни първоначално се колебае, но на следващата година също започва да взима ЛСД, като става първият член на групата, коментирал публично този въпрос.[74] Бийтълс се оказват в центъра на обществен скандал през юни 1965 година, когато кралицаЕлизабет II, по предложение на премиераХаролд Уилсън, ги удостоява сОрдена на Британската империя.[75] Дотогава отличието е давано главно на участници във войните и на висши политици, което сега кара някои консервативни членове на Ордена да върнат отличието в знак на протест.[76]
„Помощ!“, вторият филм на Бийтълс, отново е режисиран от Ричард Лестър, а премиерата му е през юли 1965 година. Описван като „преди всичко безмилостна пародия наБонд“,[77] филмът е приет със смесени чувства от критиката и от самата група. Маккартни казва: „Помощ! беше супер, но не беше нашият филм – бяхме нещо като гостуващи звезди. Беше забавен, но по същество, като идея за филм, беше малко погрешен.“[77] Саундтракът е доминиран от Ленън, който е водещ вокалист и автор на повечето песни, включително на двата сингъла„Help!“ и„Ticket to Ride“.[78] Петият студиен албум на групата, който излиза заедно с филма и носи същото заглавие, отново съдържа смесица от собствен материал и кавър версии. В„Help!“ са използвани повече звукови ефекти, а аранжиментите включват и класически инструменти, например струнния квартет в поп баладата„Yesterday“.[79] Композирана от Маккартни, песента е вдъхновила най-големият брой записани кавър версии в историята.[80] Последната песен в албума,„Dizzy Miss Lizzy“, става последната кавър версия, включена в албум на Бийтълс. С изключение на включената в„Let It Be“ народна песен„Maggie Mae“, следващите им албуми съдържат само авторски песни.[81]
Третото посещение на Бийтълс в Съединените щати започва на 15 август 1965 година с първия концерт на голям стадион в историята, изпълнен пред 55 600 души наШий Стейдиъм в Ню Йорк.[82] Той е последван от още 9 успешни концерта в други американски градове. В края на турнето членовете на групата се запознават сЕлвис Пресли, един от основните им вдъхновители, който ги кани у дома си.[83] През септември в Съединените щати се появява анимационенсериал, посветен на групата. В продължение на две години се създават нови епизоди, а повторения се излъчват до 1969 година.[84]
Албумът„Rubber Soul“, издаден в началото на декември 1965 година, е приветстван от критиката като нова стъпка към съзряването на групата и усложняването на музиката им.[85] След експериментите с класически инструменти в„Help!“, използването наситар в песента„Norwegian Wood (This Bird Has Flown)“ е доказателство за продължаващото развитие на музиката на Бийтълс извън традиционните граници на рок музиката. С„Rubber Soul“ Ленън и Маккартни започват все повече да пишат самостоятелни песни, макар че официално те продължават да излизат като съавторски. Тематичният обхват на текстовете също се разширява и задълбочава.[85] Те стават все по-добри и публиката започва да търси в тях скрит смисъл. Така някои разсъждения свързват „Norwegian Wood“ с марихуаната.[86] По това време се появяват и признаци за напрежение между членовете на групата.[87]
През юни 1966 година„Yesterday and Today“, един от компилационните албуми, създадени от Кепитъл Рекърдс за американския пазар, предизвиква негативни реакции със своята обложка, показваща усмихнатите членове на групата, облечени в касапски престилки и заобиколени от сурово месо и парчета от пластмасови кукли. Според популярна, но непотвърдена версия, това решение на обложката е реакция на начина, по който Кепитъл Рекърдс изтърбушват албумите им.[88] Хиляди копия на албума получават нова обложка, залепена върху оригиналната, а на търг през 2005 година едно нецензурирано копие е продадено за 10 500 долара.[89] По време на турне въвФилипините месец след скандала с„Yesterday and Today“ Бийтълс неволно обиждатИмелда Маркос, съпругата на местния диктатор, отказвайки нейна покана за закуска.[90] Последвалите масови безредици поставят безопасността им под въпрос и те са принудени да напуснат страната.[91]
Почти веднага след завръщането на групата във Великобритания, тя е изправена пред нов скандал – американски консервативни групи, сред които иКу Клукс Клан, реагират остро срещу реплики на Джон Ленън в дадено през март интервю.[92] В него той изказва мнението си, чехристиянството загива и че Бийтълс вече са „по-популярни от Иисус“.[93][94] Непосредствено след интервюто репликата остава незабелязана в Англия, а скандалът се разразява след неговото отпечатване в американското младежко списание „Дейтбук“ пет месеца по-късно.[95] Той става повод и за забраната за излъчване на песни на Бийтълс вЮжноафриканската република, останала в сила до 1971 година.[96] Браян Епстайн обвинява „Дейтбук“, че е поставило изказването извън първоначалния контекст,[97] а самият Ленън отбелязва, че ако беше казал, че телевизията е по-популярна от Исус, може би щеше да му се размине. Той заявява, че е имал предвид само начина, по който останалите гледат на Бийтълс, но се извинява на засегнатите.[97]
Докато се подготвят за американското турне, Бийтълс вече знаят, че музиката им надали ще бъде чута. Първоначално те използват усилвателиVox AC30, които по-късно заменят с по-мощни 100-ватови, които са специално проектирани отVox за тях през 1964 година, но сега и те са недостатъчни. Полагаща непрекъснати усилия да се съревновава с шума от крещящите почитатели, групата все повече се разочарова от рутинните концерти.[65] Осъзнавайки, че представленията им вече не се посещават заради музиката, те решават турнето им през август да бъде последно.[98]
„Revolver“ и„Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band“ (1966 – 1967)
Албумът„Rubber Soul“ е важна стъпка в историята на групата, а„Revolver“, издаден през август 1966 година, седмица преди последното им турне, бележи друг важен етап.[99] Критикът Скот Плагенхоф го определя като „звукът на група, израснала до върховна увереност“ и „предефиниращ очакванията към популярната музика“.[100]„Revolver“ включва усложнени аранжименти, студийни експерименти и много широк спектър от музикални стилове, от иновативни класически струнни аранжименти допсихеделичен рок.[99] Отказвайки се от обичайната снимка на групата, неговата корица (по дизайн наКлаус Форман, приятел на групата от техния престой в Хамбург) представлява „отчетлив артистичен черно-бял колаж, карикатура на „Бийтълс“ в графичен стил, заимстван отОбри Биърдсли“.[99] Албумът е предшестван от сингъла„Paperback Writer“ с„Rain“ на задната страна.[101] За двете песни са подготвени кратки промоционни филми – определяни от историкът на културата Сол Остерлиц като „едни от първите истински музикални клипове“,[102] те са излъчени в телевизионните предавания „Ед Съливан Шоу“ и „Топ ъф дъ Попс“ през юни 1966 година.[103]
Сред експерименталните песни, включени в„Revolver“, е„Tomorrow Never Knows“, текстът на която Ленън извлича от книгата наТимъти Лири „Психиделичното преживяване“.[104] В„Eleanor Rigby“ на Маккартни е използван струнен октет, а песента е описвана от критици като „същински хибрид, неотговарящ на никакъв разпознаваем стил или жанр“.[105] Харисън се развива като автор на песни и три негови композиции са включени в албума.[106] През 2003 година „Ролинг Стоун“ класира„Revolver“ като третия най-велик албум на всички времена.[107] Но по време на американското турне, последвало неговото издаване, групата не изпълнява песни от албума.[108] По думите на Крис Ингам те са до голяма степен „студиен продукт... и не е възможно четиричленна рокендрол група да им отдаде дължимото, особено през заглушителната стена от викове на феновете. „Бийтълс на живо“ и „Бийтълс в студио“ се превърнаха в две напълно различни животни.“[109] Последният концерт от турнето в „Кендълстик Парк“ вСан Франциско на 29 август остава и последният комерсиален концерт на групата.[110] Той бележи края на четиригодишен период на почти непрекъснати турнета, включващи над 1400 концертни прояви в различни части на света.[111]
Освободили се от напрежението на турнетата, „Бийтълс“ възприемат все по-експериментален подход със записването на„Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band“, започнало в края на ноември 1966 година.[112] Според инженераДжеф Емерик записите на албума отнемат над 700 часа.[113] Той си спомня настояването на групата „всичко в„Sgt. Pepper“ да бъде различно. Имахме микрофони направо в коремите на духовите инструменти и превърнати в микрофони слушалки, прикрепени към цигулките. Използвахме гигантски примитивни осцилатори, за да изменяме скоростта на инструментите и вокалите, и имахме ленти, накъсани на парчета и слепени обратно надолу с главата и със задното отпред.“.[114] В части от„A Day in the Life“ участва оркестър с 40 инструмента.[114] Първият резултат от записите е сингълът„Strawberry Fields Forever“/"Penny Lane", излязъл през февруари 1967 година, последван от албума през юни.[115] Музикалната усложненост на записите, постигната с относително примитивна четирипистова звукозаписна техника, удивлява тогавашните музиканти.[116] Сред музикалните критици одобрението на албума е практически всеобщо.[117]
„Sgt. Pepper“ е първият широко известен поп или рок албум, включващ пълните текстове на песните, отпечатани на задната страна на обложката.[118][119] Тези текстове стават предмет на критически анализ, например в края на 1967 година албумът е анализиран от американския професор и литературен критик Ричард Пойриър, който отбелязва, че студентите му „слушат музиката на групата със степен на ангажираност, на която той, като преподавател по литература, може само да завижда“.[120] Пойриър идентифицира явление, което описва като „смесена алюзивност“: „Прибързано е изобщо да се приеме, че те правят само едно нещо или се изразяват в само един стил... един вид чувство спрямо даден обект не е достатъчен... всяко отделно предизвикано чувство често трябва да съществува в контекста на привидно противоречащи му алтернативи“.[120] По това време Пол Маккартни казва: „Ние пишем песни. Ние знаем, какво имаме предвид с тях. Но след седмица някой друг казва нещо за тях и ти не можеш да го отречеш... Ти влагаш свое собствено значение на твоето собствено ниво в нашите песни.“[120] Усложнената обложка на албума също привлича значителен интерес и изследвания.[121] Колажът по дизайн напоп арт художницитеПитър Блейк иЯн Хауърт показва „Бийтълс“ като измислената група, описана в заглавната песен на албума,[122] застанали пред тълпа от известни личности.[123] Дебелите мустаци на членовете на групата отразяват засилващото се влияние нахипи стила,[124] а културният историк Джонатан Харис описва техните „ярко оцветени пародии на военни униформи“ като съзнателна „антиавторитарна и антисистемна“ демонстрация.[125] През 2003 година списание „Ролинг Стоун“ класира албума на първо място сред 500-те най-велики албума на всички времена.[107]
На 25 юни 1967 година „Бийтълс“ изпълняват предстоящия си сингъл„All You Need Is Love“ пред оценяваните на 350 милиона зрители на телевизионното предаване„Our World“, първата глобална телевизионна програма на живо.[126] Издадена седмица по-късно, в разгара наЛятото на любовта, песента се превръща в химн на хипи движението.[127]
Два месеца по-късно групата преживява загуба, която се превръща в тежко сътресение за кариерата им. След като се запознават сМахариши Махеш Йоги в Лондон, на 25 август те заминават да го посетят вБангор. Два дни по-късно им съобщават, че техният мениджър Браян Епстайн е починал на 32 години.[128] Според разследването причина за смъртта е инцидентна свръхдозакарбитол, но според слуховете става дума за самоубийство.[129] Ъпстейн е в нестабилно емоционално състояние заради лични проблеми. Смъртта му оставя групата дизориентирана и с опасения за бъдещето. Джон Ленън си спомня: „Ние се сринахме. Знаех, че сме в големи неприятности. Всъщност изобщо не се заблуждавах за нашите способности да правим нещо друго, освен да свирим, и бях уплашен. Мислех си, „сега го закъсахме“.[130] Тогавашната съпруга на ХарисънПати Бойд си спомня: „Пол и Джордж бяха в пълен шок. Не мисля, че би било по-зле, ако бяха чули, че собствените им бащи внезапно са умрели.“[131] При събиране на групата през септември Пол Макартни препоръчва да продължат с„Magical Mystery Tour“.[132]
Саундтракът на едноименния филм е издаден във Великобритания като двойнаEP плоча (първото британско издание в този формат[133][134]) в началото на декември 1967 година.[135][136] Албумът продължава в психеделичното русло на„Sgt. Pepper“,[137] но по искане на групата обложката подчертава идеята, че той е филмов саундтрак, а не продължение на„Sgt. Pepper“.[136] В Съединените щати саундтракът е издаден под същото име катоLP плоча, включваща още песни от последните сингли на групата.[138] В първите три седмици след издаването си, албумът поставя рекорд за първоначални продажби на дългосвирещи плочи на „Кепитъл Рекърдс“ и става единствената компилация на „Кепитъл“, добавена по-късно в официалния канон на студийните албуми на групата.[139]
„Magical Mystery Tour“ е излъчен за пръв път на 26 декември пред публика от близо 15 милиона души.[140] Режисиран главно от Пол Маккартни, филмът става първият критически неуспех на групата във Великобритания.[141] Той е отхвърлен като „откровен боклук“ от „Дейли Експрес“, „Дейли Мейл“ го нарича „колосална самонадеяност“, а „Гардиан“ – „един вид фантастична моралистична пиеса за грубостта и топлината, и глупостта на публиката“.[142] Въпреки внушителната първоначална аудитория, критиките в печата карат американските телевизии да изгубят интерес към излъчването на филма.[143]
Групата е по-слабо ангажирана с анимационния филм„Yellow Submarine“, в който се появява само в кратък игрален епизод.[144] С премиера през юни 1968 година, филмът представя рисувани версии на членовете на групата и саундтрак с 11 от техните песни, включително четири неиздавани дотогава студийни записа.[145] Критиката одобрява филма, заради неговата музика, хумор и новаторски визуален стил.[146] Седем месеца след премиерата е издадена грамофонна плоча със саундтрака, включваща четирите нови песни, заглавната„Yellow Submarine“ (вече издавана в„Revolver“),„All You Need Is Love“ (вече издавана като сингъл и в американския албум„Magical Mystery Tour“) и седем инструментални парчета, композирани от Мартин.[147]
Престой в Индия, „Епъл Корпс“ иThe White Album (1968 – 1969)
Този раздел е празен или емъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като горазширите.
През февруари 1968 година „Бийтълс“ посещават ашрама на Махариши Махеш Йоги вРишикеш, за да вземат участиве в организирана от него тримесечна медитация. Престоят им вИндия е един от най-продуктивните периоди на групата, довел до създаването на множество песни, включително повечето в техния следващ албум.[148] От друга страна, Ринго Стар си тръгва след само десет дни, не понасяки храната, а Пол Маккартни в крайна сметка се отегчава и заминава месец по-късно.[149] За Ленън и Харисън творческият период преминава в съмнения, след като техния сътрудникМеджик Алекс заявява, че Махариши се опитва да ги манипулира.[150] Когато той обвинява Махариши в сексуални предложения към участнички в медитацията, Ленън е убеден и внезапно напуска само два месеца след нейното начало, вземайки със себе си все така неубедения Харисън и целия им антураж.[149] Силно ядосан, Ленън пише язвителна песен за Махариши, озаглавена официално„Sexy Sadie“, за да се избегнат евентуални правни усложнения. Маккартни заявява: „Направихме грешка. Мислехме, че у него има нещо повече от това, което се оказа.“[150]
През май Ленън и Маккартни пътуват до Ню Йорк за официалното откриване на новото бизнес начинание на „Бийтълс“ – „Епъл Корпс“.[151] Предприятието е основано няколко месеца преди това като част от план за спестяване на данъчни разходи, но групата решава да го използва и за други цели, включително продажба на записи, пацифистки акции и образование, по думите на Маккартни, „нещо като западен комунизъм“.[152] Начинанието изцежда групата финансово с поредица от неуспешни проекти,[153] ръководени от членове на техния антураж, често без нужните способности и опит.[154] Сред множеството подразделения на компанията са „Епъл Електроникс“, оглавявана от Маджик Алекс, и „Епъл Ритейлинг“, която открива просъществувал за кратко „Епъл Бутик“ в Лондон.[155] По-късно Харисън разказва: „Като цяло, беше хаос... Джон и Пол бяха увлечени от идеята и пропиляха милиони, а Ринго и аз просто трябваше да се примирим.“[156]
През 1968 издават двойния албумThe White Album. През тази година групата прекарва известно време вИндия.
„Abbey Road“,„Let It Be“ и разпадане (1969 – 1970)
През1969 година напрежението и неразбирателствата в групата се засилват. Все по-ясно започват са се открояват индивидуалните вкусове и стилове на отделните членове. По това времеДжон Ленън формира романтично и професионално партньорство сЙоко Оно. Някои среди обвиняват нея и я сочат като главна причина за разпадането на групата, но истината е, че отчуждението вече е започнало. Презсептември 1969 година Джон заявява на групата, че напуска. Останалите успяват да го убедят да не го обявява публично, докато не излезе последният албум на групата. Разпадането на Бийтълс е обявявено презаприл1970, един месец преди да излезе последният им, може би най-успешен албумLet It Be и документалният филм със същото заглавие.Пол Маккартни не е доволен от много от песните, счита ги за незавършени и се опитва да спре албума, но неуспешно. Официално със съдебни документи групата престава да съществува на31 декември 1970 година.
Джордж Харисън: продължава соловата си кариера и издаването на албуми до смъртта си на 58-годишна възраст през2001 от рак на белите дробове. Участва в концерти сДийп Пърпъл,Боб Дилън,Принс и на фестивала вСан Ремо. Интересува се дори от българска народна музика, впечатление му прави хор „Мистерията на българските гласове“ с необичайното си звучене.
Джон Ленън: участва в различни политически акции, пацифист, през1971 излиза албумът муImagine („Представи си“). След дълги борби с имиграционните власти вСАЩ, най-накрая му е позволено да остане да живее в страната през1975. През същата година му се ражда син, когото наричат Шон. Джон Ленън официално прекратява музикалната си кариера и с удоволствие се заема с отглеждането и възпитанието на сина си. През 1980 г. възобновява кариерата си, но на8 декември1980 година вечерта езастрелян на прага на нюйоркския си апартамент. Той е само на 40 години. По цял свят в продължение на часове радиостанциите и телевизията предават песни на Бийтълс и Джон Ленън.
Пол Маккартни: създава група на имеWings („Крила“) и дълго време гастролира с жена си Линда. След нейната смърт продължава соловата си кариера. Записан е в книгата на Гинес като най-успешния музикант за всички времена.
Ринго Стар: продължава да прави турнета със състава сиAll Starr Band, да издава албуми и да участва във филми.
Austerlitz, Saul. Money for Nothing: A History of the Music Video, from The Beatles to The White Stripes. Ann Arbor, University of Michigan Press, 2007.ISBN 0-7119-7520-5.(на английски)
DiMartino, Dave. The Beatles: 10 Years That Shook the World. London, Dorling Kindersley, 2004.ISBN 978-1-4053-0691-1.
Doggett, Peter. You Never Give Me Your Money: The Beatles After the Breakup. New York, It Books, 2011.ISBN 978-0-06-177418-8.(на английски)
Emerick, Geoff et al. Here, There and Everywhere: My Life Recording the Music of The Beatles. New York, Gotham, 2006.ISBN 978-1-59240-179-6.(на английски)
Erlewine, Stephen Thomas.A Hard Day's Night // Allmusic. 2009. Посетен на 27 септември 2009.
Gould, Jonathan. Can't Buy Me Love: The Beatles, Britain and America. London, Piatkus, 2008.ISBN 978-0-7499-2988-6.
Guinness World Records.Most Recorded Song // Архивиран оторигинала на 2006-09-10. Посетен на 29 октомври 2009.
Guralnick, Peter. Careless Love: The Unmaking of Elvis Presley. Boston, New York and London, Back Bay, 1999.ISBN 0-316-33297-6.
Harris, Jonathan. Introduction: Abstraction and Empathy – Psychedelic Distortion and the Meaning of the 1960s // Summer of Love: Psychedelic Art, Social Crisis and Counterculture in the 1960s. Liverpool, Liverpool University Press, 2005.ISBN 978-0-85323-919-2.(на английски)
Inglis, Ian. Cover Story: Magic, Myth and Music // Sgt. Pepper and the Beatles: It Was Forty Years Ago Today. Aldershot, UK, and Burlington, VT, Ashgate, 2008.ISBN 978-0-7546-6249-5.(на английски)
