Алжѝр (наарабски:الجزائر –Ал-Джаза́ир), с официално название Алжирска народно-демократична република (наарабски:الجمهورية الجزائرية الديمقراطية الشعبية –Ал-Джумхурѝя ал-Джазаирѝя ад-Димукратѝя аш-Шаабѝя), е държава вСеверна Африка. Нейна столица и най-голям град еАлжир.
С площ от 2 381 714 km2 Алжир е най-голямата по площ държава вАфрика иАрабския свят и 10-а в света.[2] На север граничи съсСредиземно море, на юг – сМали,Мавритания иНигер, на изток – сЛибия иТунис, на запад – сМароко. По оценка на Националната служба по статистика броят на населението на страната, при средногодишен прираст от 800 хил. души, достига 40 млн. души през лятото на 2015 г.
Името на страната идва от столицата ѝАлжир, което на свой ред еарабската думаАл-Джаза́ир (الجزائر,al-Jazā'ir – „Островите“),[3] съкратена форма на по-старотоJazā'ir Banī Mazghanna (جزائر بني مزغنة, „Острови на мазганското племе“).[4][5]
Алжир се намира в северната част на Африка, на брега на Средиземно море. Страната е на 10-о място по площ в света – над 21 пъти по-голяма отБългария. Средиземноморското крайбрежие (както и на север отделни части от планините и платата им) е единствената плодородна земя в страната.
Алжир се дели на две геоложки зони – на юг е Сахарската платформа, образувана още прездокамбрия, и нагънатите Атласки планини, образувани по време на алпийския орогенезис.
В Северен Алжир е разположена централната част наАтласките планини, а в Алжирска Сахара – планинитеАхагар. Централната и южната част на Алжир са заети от пустинятаСахара. Най-високата точка е връхТахат, висок 3003 m.
Пустинята Сахара заема 80% от територията на страната и се състои от отделни пясъчни (Голям западен ерг, Голям източен ерг, Ерг-Игиди, Ерг-Шеш) и скалисти (Танезруфт, Тингерт, Тадемаит, Ел-Еглаб)пустини. В югоизточната част на алжирска Сахара се издига платото Ахагар, където е най-високата точка на Алжир – планината Тахат (2906 m). Платото Ахагар е издигнатият на повърхността метаморфен фундамент на Сахарската платформа, на възраст 2 милиарда години. От всички страни то е заобиколено от стъпаловидни възвишения – платото Тасилин-Аджер, Тасилин-Ахагар и планините Муйдир. На север, алжирска Сахара лежи на 26 м под морското равнище. Тук се намира соленото езероШот-Мелгир.
Недрата на Алжир са богати на нефт, газ, руди на черни и цветни метали, манган, фосфорит.
Най-дългата река в Алжир еШелиф (или Шлеф) – около 700 km. Извира от Атласките планини и се влива в Средиземно море.
Климатът по алжирското крайбрежие есредиземноморски (Csaпо Кьопен), с мека, влажна зима и горещо, сухо лято. Средната минимална температура за януари е около 9 °C, а средната максимална температура за август – около 30 °C. Количеството навалежите е около 650 mm.
Във високите части на Атлас температурите са по-ниски, отколкото по крайбрежието, а по южните му склонове количеството на валежите значително намалява. Характерен за тези области е южният вятър сироко/широко, духащ от пустинята и носещ със себе си прах и пясък. В Сахара климатът есух пустинен, с големи температурни колебания и незначителни валежи. Минималните температури се доближават до 0 °C, а максималните надхвърлят 35 °C. Годишното количество на валежите в някои области е под 50 mm.
Зимата по крайбрежието е топла, дъжделива (12 °C през януари), в планините – прохладна (2 – 3 седмици има сняг), в Сахара зависи от времето на денонощието (през нощта е 0 °C, през деня – 20 °C). Лятото в Алжир е горещо и сухо. Годишното количество на валежите е от 0 – 50 mm в Сахара до 400 – 1200 mm в Атласките планини.
Всички реки на Алжир са водоеми (уеди), които се пълнят по време на дъждовния сезон. Реките на север се вливат в Средиземно море, а останалите се губят в пясъците на Сахара. Те се използват за напояване и водоснабдяване, за което по тях са изградени язовири и ВЕЦ. Котловините на езерата (себхи) също се пълнят по време на дъждовния сезон и пресъхват през лятото, когато се покриват със солена кора до 60 cm. В Сахара, в районите на големи подпочвени водни запаси, се намират големи оазиси.
Растителността по крайбрежието на Средиземно море е представена от вечнозелени дървета и храсти. В гористите Атласки планини растат гори от корков и каменен дъб,алепски бор, хвойна, атласки кедър и широколистни дървета. До височина от 500 m се отглеждат маслини и фъстъци. Растителността в Сахара е много бедна и се състои основно от треви и тръни.
Животинският свят е беден, тъй като до голяма степен е унищожен от човека. В горите наАтласките планини са запазени популации на зайци, диви свине и маймуни, вСахара има гепарди, чакали, хиени, лисица фенек, сърни, антилопи адакс, хищни птици, дребни гризачи, змии, гущери, костенурки. От безгръбначните най-често срещани са скакалци и скорпиони.
Природните зони в Алжир са планински зони, пустини и полупустини, вечнозелени гори и храсти.
Арката наТраян в Тамугади (Тимгад), рисунка от началото на 19 векГрад Константин, 1840 г.
В древността, територията на съвременен Алжир е населена от древнолибийски племена.
9 – 2 век пр.н.е. – на крайбрежието са основанифиникийски колонии.
3 – 2 век пр.н.е. – в северната част съществува държаватаНумидия. През 1 век пр.н.е. тя е покорена отРим и през 46 г. пр.н.е. е превърната вримска провинция.
438 г. – крайбрежната част на Северна Африка (включително северната част от територията на съвременен Алжир) е завоювана отвандалите.
534 г. – нашествие наВизантия и попадане под нейна власт.
7 век – Изгонване на византийците и присъединяване къмАрабския халифат. Сред населението бързо се разпространяваислямът.
1518 г. – опасявайки се от колониалната експанзия наИспания, която завладява крайбрежните градове, местните владетели се обръщат за помощ към турците. Алжир (както и Тунис и Либия), в съвременните си граници, става провинция наОсманската империя, като е разделена на 3бейлика: Константин, Титери (Медеа) и Маскара (Оран). На крайбрежието на Алжир процъфтявапиратството.
През1711 г. местните владетели успяват да постигнат относителна независимост отВисоката порта.
През1830 г. французите налагат своята власт в Алжир, използвайки като повод инцидент със свой дипломатически представител. На френските колонизатори обаче им се налага да водят жестока борба за всяка педя алжирска земя с местното население. По френски образец страната е разделена на департаменти, начело на които стоятпрефекти, а цялата страна се ръководи отгенерал-губернатор.
Голям брой заселници отФранция,Италия иМалта се заселват в районите с най-плодородните алжирски земи. Тези заселници получават статут на пълноправни френски граждани за разлика от местното мюсюлманско население, което е оставено без същите права, макар че страната е съставена от отвъдморски департаменти на Франция (за разлика от съседнитеМароко иТунис, които са със статут напротекторати).
През1954 г. в Алжир е създаденФронт за национално освобождение, чиято цел е отхвърлянето на френското господство и извоюването на независимостта на страната. Започва партизанска война срещу френските колониални власти. През септември1959 г. Париж официално признава правото на независимост на Алжир, но продължава протакането с нейното предоставяне. В резултат от проточилата се 8 годинивойна за независимост на Алжир са сключени т.нар.Евиански споразумения на 18 март 1962 г.
След провеждане на референдум (на 3 юли) е обявена независимостта на Алжир на5 юли1962 г. Пръв алжирски президент ставаАхмед Бен Бела.
През1965 г. е извършен военен преврат и на власт идваХуари Бумедиен, министър на отбраната и бивш съратник на Бен Бела. Той провъзгласява курс на строителство на социалистическа по идея, но прагматична по дух икономически и политическа система, с отчитане на алжирската специфика и без ориентация към какъвто и да е образец. В страната е устанавенаеднопартийна система. През този период са укрепени и разширени връзките междуСССР и Алжир, зародили се още в периода на войната за независимост на страната, и Алжир е считан за един от съюзниците на СССР, вървящ по „некапиталистически път на развитие“. Следващите 25 години са период на сравнителна стабилност за Алжир.
След смъртта на Бумедиен се развихря кратка борба между прозападната и лявата фракции в управляващата партия и през 1979 г. начело на страната и партията застава компромисният кандидатШадли Бенджедид. В периода на неговото управление започват да дават резултати всички икономически проблеми, натрупани по времето на предходния президент, и към края на 80-те години страната се оказва на ръба на икономически колапс. През 1986 и 1988 г. настъпват масови безредици, предизвикани от влошаващото се качество на живот, за чието потушаване е привлечена армията.
През 1980-те години настъпва идеологическа промяна в религиозната област, като алжирското ръководство, в търсене на източници на икономическа помощ, приема курс на сътрудничество с консервативните мюсюлмански държави, отделяйки сериозни средства в развитието на ислямската инфраструктура. Местното духовенство идейно и финансово се преориентира към религиозните центрове на страните от Персийския залив. Резултатът е рязко засилване на фундаменталистките настроения сред духовенството и религиозните активисти. Фундаменталистите изискват преустройство на обществото съгласно законите нашериата и започват да се противопоставят на светските власти, обвинявайки ги в отклонение от нормите на исляма. В условията на нарастваща икономическа и политическа криза, ислямистите заявяват претенции към властта, с цел изграждането натеократична държава, основана на шериата и според заветите наКорана.
Към края на 1980-те години противоречията между привържениците на светската власт иислямистите прерастват вгражданска война, завършила с поражение на фундаменталистите.
В края на декември1991 г. – след като става ясно, че в резултат от първия тур на първите многопартийни избори властта в страната е напът да спечелиИслямският фронт за спасение, е създаден временен комитет от 4 членове (2 военни и 2 политици), който обявява изборите за фалшифицирани и анулира втория тур, принуждава президента Шадли Бенджедид да подаде оставка, установявавоенен режим и забранява Ислямския фронт за спасение. Ислямистите реагират с партизански и терористични действия. Тактиката на екстремистите е основана както на нападения срещу военни и полицейски сили и членове на елита, така и на действия с цел сплашване на населението. Апотеоз е убийството на президента на странатаМохамед Будиаф през юни 1992 г. Мащабната гражданска война продължава близо десетилетие (Черното десетилетие), а отделни случаи на тероризъм се наблюдават и понастоящем. Войната отнема живота на повече от 100 хиляди души – повечето от тях жертви на показни масови убийства и други терористични актове на ислямистки групировки. Държавата претърпява огромни икономически щети.
Само твърдата линия на военните лидери на Алжир в периода 1992 – 1999 г., позволява да се намали терорът и принуждава екстремистите да преговарят за национално помирение. В борбата с екстремистите широко участват местните хора под формата на групи за самозащита. Това прави трудна задачата на екстремистите в много области на страната, води до тяхната политическа изолация от обществото и освобождава значителни сили на армията и специалните сили за действие. Голямо значение се придава на установяването на контрол над ислямската инфраструктура, последователното отстраняване на радикални имами наджамии, както и прекъсване на каналите за външно финансиране на въоръжените екстремистки крила и техните политически структури.
На27 април1999 г. за президент на страната е избран дългогодишният министър на външните работи, известният политикАбделазиз Бутефлика.
През пролетта на2001 г. политическата ситуация в страната се усложнява от криза вКабилия – район с преобладаващо берберско население на изток от столицата. Масовите демонстрации на берберите са подавени от жандармерията (вътрешни войски), която използва оръжие – по официални данни са убити 60 и ранени две хиляди души. Твърдите репресии на властите предизвикват масови протести и гражданско неподчинение, довело до създаването на неформален орган на управление на берберите, наречен Координационен съвет на селските комитети на Кабилия, сред чиито изисквания е берберският език тамазиг да се издигне до статут на втори (след арабския) официален език.
През април2004 г., след втората победа на Абделазиз Бутефлика на президентските избори, е обявена частична амнистия, по условията на която на метежниците се гарантира милост, ако доброволно се предадат и разоръжат. През септември2005 г. на всенароден референдум е одобрен правителственият проект „Договор за мир и съгласие“, предвиждащ амнистия за бивши членове на групировките, прекратили въоръжената борба с властите и желаещи да се върнат към мирния живот. Най-голямата ислямистка групировка в страната обаче, „Салафистката група за проповядване и джихад“ (ок. 1000 бойци), присъединила се през 2004 г. към международната терористична мрежа на „Ал-Каида“, официално обявява отказ от участие в проекта. През октомври 2006 г. лидерът на групата Абу Мусаб Абдел Удуд обявява началото на „дългосрочна война против интересите на САЩ и Запада в региона на Арабския Магриб“. През септември 2009 г. за президент на страната, за 3-ти път, е избран Абделазиз Бутефлика.
По време наАрабската пролет, вълненията в Алжир започват в началото на декември 2010 г., по-рано от тези вТунис. Те са предизвикани отбезработицата, лошото положение на младежта в Алжир, недостига на жилища. Важна роля изиграва и рязкото покачване на цените, нанесло удар по бедните слоеве на населението. Усилени под влиянието на победата нареволюцията в Тунис, те достигат значителен размах в началото на2011 г. На 1 януари в столицата избухват протести против покачването на цените с 30%, по-късно и по регионите на страната. На 22 януари се провежда демонстрация вАлжир, при която има 42 пострадали, няколко души са арестувани.[6] На 3 февруари президентът Бутефлика съобщава за началото на политически реформи в близко време – отмяна на извънредното положение (в сила от 1992 г.), достъп на партиите до радиостанции.[7] На 13 февруари отново има демонстрации на площадите в Алжир, няколко хиляди души са задържани, има стълкновения с полицията. На 24 февруари е отменено извънредното положение.[8]
Абделазиз Бутефлика е преизбран за президент за 4-ти мандат на президентските избори на 14 април 2014 г.
Законодателната власт в Алжир е представена от двукамарен парламент. Горната камара – Национален съвет, има 144 места за сенатори, от които 2/3 се избират пропорционално от населението, а 1/3 се назначават от президента. Долната камара – Национално народно събрание, има 462 места за депутати, избирани на всеки 5 години.
Административна карта на Алжир: горе – Северен Алжир в едър план, долу – цялата страна
Алжир има 3-степенно административно деление. Административно-териториалните единици са следните (от най-високата към най-ниската степен): област (уила̀я), околия (да̀ира), община (балядѝя).
Страната е разделена на 58 области, 547 околии, 1541 общини. Околиите и общините на столичната областАлжир включват не само градове и села, но и части от самия градАлжир.
Течнитегорива са гръбнакът на икономиката на Алжир, като съставляват 60% от бюджетните приходи, 30% отБВП и повече от 97% от експортните постъпления. Страната се нарежда в света по износ на нефт на 10 – 12 място, а на природен газ – на 4 – 5 място. Пътната мрежа е концентрирана в северната част на страната, която е и най-гъсто населената. Страната разполага с по-слабо развит туристически сектор в сравнение със съседните страни.
Със своите 11,8 милиардабарела страната заема 14-о място по количество на петролните резерви. Разполага със 7-ите по значимост запаси от природен газ в света. Основните производства са добивът нанефт иприроден газ, както иконсервната промишленост. След дълъг период на забрани и изкореняване налозята Алжир възобновява производството навино. Властите в Алжир полагат усилия по диверсификация на икономиката и привличане на чуждестранни и вътрешни инвестиции в други отрасли. Структурните изменения в икономиката обаче, като развитието на банковия сектор и строителството на инфраструктура, се провеждат бавно, отчасти заради корупцията и бюрократизма.
БВП на човек от населението през 2012 г. е 8,7 хил. щатски долара (91-во място в света). Под прага на бедност е 17% от населението. Безработицата е 15,8% (през 2008 г.). Средната заплата през 2009 г. е 510 щатски долара. По сфери на заетост работещите се разпределят по следния начин: на държавна служба 32%, в търговията 14,6%, в селското стопанство 14%, в промишлеността 13,4%, в строителството и комуналните услуги 10%, други 16% (през 2003 г.). Промишлеността (62% от БВП през 2008 г.) е основно добив на нефт и газ, лека промишленост и енергетика. Селското стопанство (8% от БВП през 2008 г.) – пшеница, ечемик, овес, грозде, маслини, цитруси, плодове, развъждат се различни породи овце и крави.
Износ (78,2 млрд. щатски долара през 2008 г.) – нефт, газ, нефтопродукти – 97%. Основни потребители – САЩ 23,9%, Италия 15,5%, Испания 11,4%, Франция 8%, Нидерландия 7,8%, Канада 6,8%. Внос (39,2 млрд. щатски долара през 2008 г.) – промишлена продукция, храни, стоки за потребление. Основни доставчици – Франция 16,5%, Италия 11%, Китай 10,3%, Испания 7,4%, Германия 6,1%, САЩ 5,5%.
Общата дължина на тръбопроводите за транспортиране на природен газ, втечнен нефтен газ, газов кондензат и петрол е 15 700 km. Вътрешната мрежа от магистрални газопроводи е с обща дължина 8,4 хил. km. През страната минават газопроводите Трансмед (Алжир-Тунис-Италия) с дължина 2600 km (включително 550 km в Алжир) и Магреб-Европа (Алжир, Мароко, Испания) – 1365 km.
Общата дължина на нефтопроводите (5,9 хил. km) позволява изпомпване до крайбрежието на 84 млн. тона нефт годишно. Основните нефтопроводи са Хауд ел Хамра-Арзев, Хауд ел Хамра-Беджая, Ин Аменас-Сехира (Тунис), Хауд ел Хамра-Месдар-Скикда.
Вътрешните превози на товари се извършват чрез автомобилен и железопътен транспорт. Общата дължина на автомобилните пътища е 104 хил. km, от които с твърдо покритие 71 600 km. На тях се падат 85% от пътническите и 73% от товарните превози.
Дължината на железниците е 4800 km. От тях 1100 km са теснолинейни пътища, 300 km са електрифицирани (1998). Обем на железопътните превози: товарни – 2082 млн. тонкилометра, пътнически – 2077 млн. пътникокилометра.
Морският транспорт представлява 70% от външнотърговските товарни превози (железопътният е 20%, автомобилният – 10%).
Основни пристанища: Алжир, Арзев, Анаба, Беджая, Оран, Мостаганем, Скикда.
В страната има 136 летища, от тях – 51 с бетонна полоса. Развит е вертолетният транспорт. Авиотранспортът превозва средно 3,5 млн. пътници на година.
Главното международно летище от клас А е столичното „Хуари Бумедиен“, край град Дар-ел-Бейда. Международни линии обслужват още 6 летища, в това число в Константин и Оран.
Съвременната алжирска литература, разделена междуарабския ифренския език, е силно повлияна от новата история на страната. Известни поети в съвременен Алжир саМуфди Закария, Мохамед ал Аид – от средата на 20 век, иАшур Фенни и Азраг Омар от края на 1980-те. Известните алжирски писатели на 20. век включватМохамед Диб,Албер Камю,Катеб Якине иАхлам Мостеганеми, аАся Джебар е превеждан на много езици. Сред важните писатели от 1980-те години саРашид Мимуни, по-късно вицепрезидент на „Амнести интернешънъл“, иТахар Джаут, убит от ислямистка групировка през 1993 г. заради своите светски възгледи.[10]
Алжирската култура е силно повлияна отисляма, основната религия в страната. Произведенията на родаСануси от времената преди колониалния режим, и наЕмир Абделкадер и шейхБен Бадис от колониалните времена, са широко известни. Латинският авторАпулей е роден вМадаурус (Мдаурух в днешен Алжир).
Средалжирските музикални жанрове най-известен ераи, поп жанр с мотиви от алжирскатанародна музика, изпълняван от световни звезди катоХалед иХеб Мами. В Алжир, раи остава най-популярният жанр, но по-старото поколение все още предпочиташааби, който се изпълнява например отДаман ел Харачи. За по-класическия вкус,андалуската музика, навлязла чрез бежанцитемориски, е запазена в много крайбрежни градове.
.svg)
.svg)
%2c_Algeria_04966r.jpg)
.svg)
