Когато определя същността и предназначението на историческото познание,Хегел пише следното: „Прагматическата история трябва да се занимава нес преразказ на голите факти, а с развитието на характера на цялата нация,с нейните нрави, обичаи и религия в сравнение с другите народи, да показвакак това или онова събитие или изменение в държавата се отразява върхуживота на нацията, върху нейния характер.”[1] Тази формана историческо изследване и познание, за която ратува знаменитият немскифилософ, има не само прагматически, но и философски характер. Нейната реализацияе сравнително рядко срещано явление.
Философията на историята познава два основни типа изследвания: еднитеса написани от философи, а другите — от историци. Философите обикновеноилюстрират с примери от историята на човечеството или на отделни народисвоите предварително изработени концепции. В техните трудове често философскатапрезумпция определя практическо-историческата интерпретация. Историцитеизработват по правило разбиранията си върху същността на философията наисторията чрез конкретно проучване и анализиране на богат изворен материалза отделни събития, явления, промени и процеси. В техните трудове аналитичносттаи емпиризмът предхождат и предопределят философското обобщение, крайнитеразмишления, изводите и концепциите[2]. По-често срещаноявление са трудовете върху философия на историята, написани от философи.Историците рядко се стремят да се освободят от приковаващите ги веригина конкретното и частното дирене. Верни на фактите и точността в тълкуванетоим, те трудно намират в себе си сили и възможности да умуват върху смисълаи ползата от историята, върху нейните поуки, върху нейната теория на познанието.
В нашата историопис появата на трудове, които представляват опит заизяснявяне на смисъла и същността на българското минало, неговите целии фактори са голяма рядкост. В повечето случаи дори техните автори не саи философи, а любители на историята, които със завидна самоувереност серазхождат из сложните лабиринти на историята ни, придават неподозираникачества на българския национален дух, търсят издълбоко неговите проявления,изпадат в плен на един самороден нашенски идеализъм, въздигат или обругаватсобствения си народ и неговите качества, търсят неговата историческа мисияи идеали в завоюването на географски пространства и предели и в крайнастепен не допринасят с нищо за българското национално самопознание. Примериима много и достатъчно известни. Сравнително най-добрите и полезни разсъжденияна отделни автори върху българската народопсихология,
националното самопознание и философията на българската история неотдавнабяха публикувани в една намерила бързо читатели антология[3].
Афинитетът към исторически синтез и към размишления върху философиятана българската история по традиция е твърде слаб сред представителите набългарската медиевистика. На този блед фон особено ярко изпъкват някоиопити и постижения на Петър Мутафчиев (1883—1943)[4].Неговите изследвания върху средновековната българска история могат с правода бъдат окачаствени като едно от най-добрите постижения на българскатабуржоазна следосвобожденска историография. С редица от аналитичните и обобщаващитеси трудове той не само е надраснал постиженията на позитивистичната българскабуржоазна медиевистика, но и е създал образци на научно дирене, които сакачествено ново явление в нейното развитие. Към тези образци принадлежии недовършената му монография „Книга за българите — минало и настояще”[5]. Тази монография е запазена в машинописен препис.Дълго време тя остана неизвестна за изследвачите. Любопитна е историятана нейното написване и съхраняване до сегашното й публикуване в цялостенвид.
Идеятг за написването на тази монография се заражда у П. Мутафчиев ощепрез 20-те години на XX в. Плод на нейната първоначална реализация са,на първо място, няколко публични сказки с тематика, която отчасти съвпадас формулировката на заглавията на отделните й глави („Ние и Византия”,„Народ и водачи”, „Балканът в нашата история”, „България и морето”, “Щобе Византия?”, „Цариград” и др.)[6]. В тематично отношениес нея са свързани и три интересни по своята тематика и застъпвани идеистатии, в които са отразени част от неговите възгледи и философско-историческиразмишления върху отделни личности, явления и процеси от средновековнатабългарска история[7]. Върху самата монография П. Мутафчиевработи главно в периода 1928—1936 г. В никакъв случай не може да се смята,че тя е някакъв механичен сбор от изнесените сказки и публикуваните статии;тя представлява нещо напълно самостоятелно и е едно органично цяло по своятаструктура и основен замисъл. Причините, поради които монографията не едовършена и предадена за печат не са твърде ясни. По всичко изглежда, чеизследванията върху историята на Добруджа през средновековието и работатавърху „История на българския народ” през последните години
от живота му са насочили неговото внимание в друга посока. В личнияму архив, съхраняван в Научния архив на Българската академия на науките,липсват каквито и да е документи или свидетелства, които могат да спомогнатза изясняването на този въпрос. За неиздадения труд на П. Мутафчиев непосредственослед смъртта му известява Д. Крънджалов, като посочва и заглавието му[8].
През 1980 г. проф. д-р Вера Мутафчиева ми предостави необнародванияръкопис на баща си за проучване и за публикуване. По непредвидени причинии обстоятелства публикуването на подготвения от мен за печат ръкопис сезабави. Междувременно на юбилейната научна сесия за П. Мутафчиев, проведенана 17 юни 1983 г., изнесох доклад, посветен на неиздадения труд на П. Мутафчиев„Книга за българите”[9], в който разкрих съдържаниетому и основните концепции, застъпени в него. Откъс от пета глава „Териториалнисъдбини на българската държава” бе отпечатан в сп. „Векове”[10].С оглед на други проучвания отделни места от този ръкопис бяха оповестении в някои други мои изследвания[11]. Настоящата книгапредставлява първото цялостно публикуване на текста на ръкописа „Книгаза българите — минало и настояще”, направено без каквито и да е съкращенияи изменения. С оглед на създаването на по-ясна представа за самия труди неговата история, а също така и за предаването му в по-цялостен характерсе наложиха няколко допълнителни неща; извършени от мен: 1. Написване науводни бележки. 2. Добавяне на критични бележки и пояснения към отделнисхващания и постановки на автора в светлината на съвременното историографскодирене. 3. Съставяне на списък на съкращенията, именен и географски показалец.По този начин, струва ми се, че монографията на П. Мутафчиев се представяпред съвременния български читател в една по-добра форма, без да е измененаи вътрешно накърнена.
Написването на уводните бележки се наложи поради две основни причини:в незавършения труд на П. Мутафчиев липсва какъвто и да е увод с пояснителенхарактер; някои от застъпените схващания са изградени върху идеалистическаоснова и противоречат на новите схващания в българската марксическа медиевистика.
* * *
С написването на „Книга за българите” П. Мутафчиев си поставя за целда разкрие най-разнообразните вътрешни и външни условия и фактори, средкоито протича средновековната история на българския народ. Чрез тяхноторазкриване той се е опитал да даде обяснение на редица явления от политическатаи културната история. Според него съществено е било действието на четириосновни фактора, които са предопределили българските съдбини през единпродължителен период: Византия; географско-природните особености на земите,населявани
от българския етнос; застъпването на азиатското и европейското политическои културно присъствие в българското битие и светоусещане; расово-биологичнитедадености на българския народ и тяхното прогресивно изменение в хода наисторията. Макар това в неговата монография да не е точно формулирано,то проличава както от структурата, така и от застъпените становища.
Не само в този свой труд, но и в редица други П. Мутафчиев изпъква катопоследователен защитник на тезата за решаващата роля на Византия в българскотосредновековно минало. Основното му съждение в този смисъл изглежда почтиаксиоматично: „близкото ни съседство с Византия начерта насоките на целиянаш средновековен живот, нейното влияние върху ни определи и в държавно,и в културно отношение нашата историческа съдба”[12].Поради това именно първата глава на монографията е озаглавена „Византия”и разглежда няколко основни въпроса от историята й.
С проникновеността на тънък познавач на историята на световната империяП. Мутафчиев е успял да открои ясно и точно в какво се е състояло главнонейното преимущество над обкръжаващия я свят и да посочи основните причиниза нейното изумително близо хилядолетно съществуване (395—1453 г. с временнопрекъсване на самостоятелността й между 1204—1261 г.). Преди всичко Византияе притежавала „сложна държавна наука”, изразена в дълбоко осмислена политикаи дипломация. Тя се стремяла с всички средства към опознаването на племената,народите и държавите, които влизали в орбитата на нейната политика. В резултатна тези задълбочени познания византийските държавници изработили приниципитеи методите на своята дипломация. С ясно разбиране за логиката на събитиятаи техните последици византийските политици никога не са се оставяли дабъдат влачени от течението на събитията. На второ място, Византийскатаимперия е превъзхождала своите противници във военното дело. Във военноотношение тя е била една от най-добре организираните държави. Тук войнатае била смятана едновременно за наука и за изкуство. Военният и политическиятопит са били предавани от поколение на поколение с написването на специалнитрактати — стратегикони и наръчници за управление. През дълъг период отсвоето съществуване империята притежавала стопанско, търговско и финансовомогъщество: „Много векове подред Византия бе и едничката държава в целиятогавашен свят, която сечеше златни монети. И тъй голямо бе доверието внейното богатство и финансовата й сила, че златните византийски пари представяхавсепризнато и най-сигурно платежно средство в тогавашната световна търговия.”[13] Успоредно с военнополитическото си и икономическотоси превъзходство в средновековния свят Византия е имала и едно друго оръжие— високоразвитата си духовна култура с чувство за историчност. Изпълненас вярата във василевса, християнския бог и богоизбраността на ромейскиянарод, Византия е живеела с чувството за превъзходство над окръжаващияя политически свят и затова е действувала спрямо него съобразно конкретнитеобстоятелства и без каквато и да е проява на скрупули. От наблюдениятана П. Мутафчиев не е убягнало и едно друго явление в ранносредновековнатаистория — залезът на Западната
римска империя и оцеляването на Византия. Причините за това той виждав главна степен в онези стопански и човешки ресурси, които били предоставянина Източната римска империя от нейните малоазийски провинции, в безспорнатапрез ранното средновековие хегемония на византийската флота и в недостъпносттана столицата й: „Докато запазваше владенията си на Изток, Византия не можешеда бъде победена на Запад. И затова всички, които в борба срещу нея в Европасе надяваха да я сломят и да станат господари на нейната столица” изтощавахабезплодно своите сили или ускоряваха собствената си гибел. В това отношениебългарите при Симеона дадоха само един от последните и лишни примери. Цариградпредставяше не само столица на империята; той бе самата империя. Но тойможеше да принадлежи само томува, който разполагаше с властта над съседнатаАзия.”[14]
С основание П. Мутафчиев отделя тук особено внимание на славяно-византийскитеотношения през периода VI—VIII в. Той прави извода, че заздравяването наположението на Византийския изток (Мала и Предна Азия) е станало за сметкана непоправими за нея загуби на Запад (Балканския полуостров). Или, по-точноказано за сметка на допущането на масова колонизация на Балканския полуостровот славянските племена. Проследяването на византийската реконкиста спрямославяните, започнала още от средата на VII столетие, показва, че империятапървоначално е добила значителни успехи. Те са обусловили и една от най-чуднитепобеди на византийския елинизъм в неговата история: постепенното асимилиранеи елинизиране на значителна част от славяните в същинска Гърция, Епир,беломорските и адриатическите острови, приобщаването им към империята.Въпреки това Византия не е съумяла да покори и превърне в свои верни поданициголяма част от славяните на Балканския полуостров. За окончателното покоряванена славянския етнически елемент от страна на империята са попречили несамо изживяната от нея вътрешнополитическа и стопанска криза през VII—VIIIв., но и два външнополитически фактора — арабите и създадената в края наVII в. българска държава.
Безспорно е, че частта, посветена на Византия, е една от най-умело написаните.П. Мутафчиев обобщено е успял да разкрие с какъв именно противник е билаизправена да воюва българската държава от основаването си до края на XIVв. Но той не е съумял да покаже каква е ролята на Византия в българскатаистория като фактор с многостранно въздействие.
С оглед на изразените схващания относно „началната същност на българскатадържавност” безспорен интерес представлява втората глава на книгата — „Началона българската държава”. Заслужава да бъде обърнато внимание на няколкостановища, застъпени от автора, които са в основата и на други негови трудове:1. Според него прабългарите са основният държавно-творчески елемент, койтоне само е обединил разединените славянски племена, но и е дал политическитеформи на държавната организация, а същевременно е предопределил създаванетона славянобългарската народност. 2. Дунавска България представлявала отломкаот прабългарското военноплеменно обединение на хан Кубрат в земите на северот Кавказ, разгромено от хазарите през 60-те години на VII в. В своетозачатие тя осъществявала “стремежа за себесъхране-
ние, а не нагона за експанзия”: „Основен,и заедно с това творчески мотивтук не е завоеванието, а самоотбраната. Тая същност на българската държавасе проявява напълно отчетливо в процеса на нейното изграждане и развитиеособено през близките столетия.”[15] 3. Създаванетои укрепването на българската държава били същевременно и продукт на кризатавъв Византия, и на измененията и събитията, които следвали в Предна и МалаАзия. 4. Според П. Мутафчиев на сведенията на византийските хронисти ТеофанИзповедник и Патриарх Никифор (втората половина на VIII — началото на IXв.) не трябва да се гласува пълно доверие. 5. За запазването и развитиетона българската държава най-голяма роля е изиграло сближението на прабългаритесъс славяните: „Някакъв верен инстинкт, политически усет или държавническиразум бе подсказал на Аспаруха при появяването му в Мизия да потърси опораза делото си в завареното тук славянство. Сближението между двата елемента— прабългари и славяни — е било улеснено не само от старото им познанствои някогашни връзки, но и от общия им интерес в дадено време: и за едните,и за другите Византия с цялата си култура и с всичките си тенденции, накоито бе носител, се явяваше като враждебна и разрушителна сила.”[16]
Основно място в цялата монография и в тълкуването на факторите, действалипрез българското средновековно минало, заема третата глава — „Балканътв нашата история”. Мутафчиев не е първият, който е обърнал внимание натози тъй важен стожер в историческото и народностното битие на българина.Величието и силата на Балкана личат от многовековното ни народно творчество;те са разкрити с поетическо внушение в “Кървава песен” на Пенчо Славейков;намерили са вярна и задълбочена интерпретация в едно малко познато есена философа Иван Гюзелев[17]; те са били обект и наразсъждения на редица наши писатели (Иван Вазов, Кирил Христов, ЕмилиянСтанев, Йордан Радичков и др.). И все пак може с пълно основание да сетвърди, че П. Мутафчиев е първият, който чрез конкретни исторически фактии наблюдения е показал ролята на Балкана и изобщо на планините за запазванетона българската народност и държава през средните векове. Майсторствотона анализа, съчетан с публицистичната сила на внушението, е поразителнои може да служи като пример и за съвременните историци и социолози — изследвачина историята на българския етнос: “в книгата на нашето народно битие, преизпълненас пролуки и недоизмълвени слова, образът на стария Балкан се издига съсзначение и сила, които не са достатъчно познати, а още по-малко заслуженои оценени. . . Без Балкана старата българска държава би останала само единмимолетен и отдавна забравен епизод. Без Балкана, а след това и изобщобез планините на нашата земя тук на Европейския югоизток не само че неби оцеляло, но не би и се явило на свят това, което живее вече от толковавекове под името български народ.”[18] П. Мутафчиеве посочил много примери, когато удържаните от българите победи над византийцитесе дължали на изненадите, които криели Балканът и останалите планини в
българската земя. Във византийските трактати по военно изкуство се давалиспециални препоръки за придвижване и воюване в земята на българите, запредпазване по време на битките в планинските райони. Добра илюстрацияна византийския страх от българските планини е един екфразис от „История”на Лъв Дякон (втората половина на X в.), където са обяснени причините запрекъснатия през 966 г. от император Никифор II Фока (963—969) поход срещуБългария: „С добре подготвена войска той тръгнал на поход срещу мизите[ = българите] и превзел още с първо нападение близките до ромейската границакрепости. Но като разгледал страната, император Никифор видял, че тя еобширна и стръмна страна, защото — да се изразим поетически, в странатана мизите „злини върху злини връхлитат” (цитат от „Илиада” на Омир); тамтеснини и пропасти се редуват с гори и храсталаци, а след това идат усоии мочурища; страната е извънредно богата с води, много гориста и ограденаотвред с непроходими планини; разположена е край Хемус и Родопа и се напояваот големи реки. Император Никифор, като видял това, сметнал, че не трябвада води ромейската войска в безредие през тези опасни места, за да не бида я предаде на мизите да я изколят като добитък. Защото е известно, черомеите често се натъквали на непроходими места в Мизия и всички погивали.. .”[19] Твърде точно П. Мутафчиев е успял да установи,че Византия винаги се е опитвала да преодолее предимството на българите,което им давал Балканът: чрез своята черноморска таласократия, която йпозволявала, използвайки флотата си, да извършва морски десанти; чрез привличанетона съюзници в борбата срещу българската държава на намиращите се на севери на североизток от нея племена, народи и общности — хазари, маджари, руси,печенеги, татари и др. Ако Балканът нерядко спасявал България и българитеот византийската експанзия, своята роля на защитник той не можал да изиграепо време на османското нашествие. Причината за това била, „че средновековнаБългария, изхарчила и сетните си жизнени сили в битие, изпълнено с неразрешимипротиворечия, неудържимо сама слизаше в своя гроб”[20].
В четвърта глава — “Славяни и прабългари в първоначалната българскадържава”, П. Мутафчиев за пръв път в българската медиевистика с такаваширота и задълбоченост е поставил въпроса за взаимоотношенията между дватаосновни етнически елемента, положили основите на българската държава инародност. Той е искал да изясни преди всичко онова, което ги е сближавалои трайно ги е свързвало в едно цяло. Подходът и обяснението му в значителнастепен се отличават от тези на Александър Бурмов в неговата известна студия,публикувана през 1954 г.[21] За да издържи срещу нашествиятана номадските народи и арабите, през VIII в. Византия била принудена дазамени своите пехотни легиони с конница. Превръщането й в основен род войскабила една от причините за непригодността на византийските армии в планинскитеобласти. Прабългарите също били конници и поради това тяхната войска проявяваласъщата слабост. Тази е била именно причината те да не са „стражата на Балкана”,а славяните. В първоначалната история на
българската държава главното задължение на мизийските славяни е билозащитата на нейната западна граница срещу Аварския хаганат (тази функцияе била изпълнявана от т. нар. седем славянски племена) и на южната — срещуВизантия (източностаропланинските проходи се охранявали и бранели от северите).Основната и главна цел на договора, който бил сключен между Аспаруховитепрабългари и мизийските славяни била защитата на създадената обща държава.При разпределението на задачите славяните поели върху плещите си онова,за което са имали по-голям опит и прабългарите не можели да го вършат:защитата на проходите, превалите и теснините на Балкана. Бъдещето на българскатадържава зависело до голяма степен от нейната отбранителна способност, отвъзможностите й да отбива и преодолява византийската експанзия. През първитедва века от нейното съществуване изпълнението на тази задача се оказаловъзможно поради следните главни причини: 1. Там, където опасността билапостоянна, се издигал като могъща и трудно преодолима преграда Балканът.2. Отбраната на неговите проходи била поета от славяните. С изключителноумение П. Мутафчиев е успял да покаже, че колкото Византия напирала срещубългарската държава, толкова нараствала и се откроявала ролята на славянитев нейната защита и изобщо във военното дело. Конницата на прабългаритев някои сражения търпяла поражения. Борбата за защитата на държавата ималаза боен театър теснините на Хемус. Тук именно решаваща роля имали славяните.Поради това именно Балканът бил не само „щит и закрилник” на българскатадържава в първите два века от историята й, но и на него в известна степенсе дължало издигането на славянския елемент във военнополитическия живот,постепенното му изравняване по заслуги с прабългарите. Като резултат оттова в крайна сметка настъпила пълната асимилация на прабългарското малцинствоот многочислената славянска маса. В тази връзка обобщаващ характер за ролятана Балкана и на славяните в ранносредновековната българска история иматследните разсъждения: „Тъй през средните векове Балканът се яви не самохранител на българската държава и на политическата независимост на народани. Нему се пада и най-значителният дял от заслугите за образуването набългарската народност. Без условията, създадени от него, славянството несамо че мъчно би извоювало тук равноправие с туранците, но и държавата,която той закриляше, не би преживяла век след своето раждане. А без българскатадържава създаването на българския народ би било немислимо.”[22]В изложението П. Мутафчиев е очертал и главните причини, които са способствувализа славянизацията на българската държава и за формирането на славянскияоблик на българската народност: 1. Славяните са съставяли грамадното мнозинствоот населението. 2. С присъединяването на нови територии на Балканския полуостровв пределите на държавата ролята на славянския елемент още повече нараствала,защото в тези територии също преобладавал славянският етнос. 3. При защитатана държавата от византийските нашествия славяните играели основна ролякато пазители на теснините, проходите и клисурите на Балкана. 4. Приеманетона християнството е ускорило процеса на славянизация поради обстоятелството,че славяните още преди това в своето мнозинство се приобщили към новатарелигия. 5. Последен и решаващ удар върху прабългарското господ-
ство в държавата нанесли славянската писменост и книжнина, налаганетона славянския език като официален в държавния живот и в богослужението.В дадения случай П. Мутафчиев, от една страна, усвоява и възприема някоивъзгледи, изразени от Васил Златарски[23], а, от друга,внася нещо ново, което в значителна степен довежда до по-точно и логическоизясняване на един важен процес от ранната ни история, протекъл най-интензивнопрез IX—X в., — славянизацията на българската държава и формирането наединната българска народност.
В пета глава — „Териториални съдбини на българската държава”, са разгледанитри основни въпроса: посоките на териториалното разширение; ролята на планинитеза запазването на българската независимост; ролята и мястото на отделнитеобласти и на средновековните столици Плиска, Велики Преслав, Охрид и Търновов политическата съдба на държавата. Трайното териториално разширение наБългария се е разивало на юг към Тракия и на югозапад към Македония. Големитесблъсъци между българската държава и Византийската империя, които честоса определяли и политическото положение на Балканския полуостров, са ставалив равнините на Тракия. Бурното териториално разширение на България за сметкана Византия започнало при хан Крум (803—814), за да достигне своя връхпри цар Симеон Велики (893—927). Началото му съвпаднало неслучайно с налаганетои утвърждаването на славянския елемент като политически фактор в държавата,а възходът му — с разцвета на славянската писменост и книжнина. Връзкатамежду териториалното разширение през ранното средновековие и нарастванетона ролята на славянството може да се характеризира като една закономерност.По същество това разширение представлявало стремеж на славяните от Българияза обединение със съплеменниците им от другите области на Балканския полуострови край Средния Дунав. „Съзнанието за етнично единство между мизийскитеи македонските славяни” е определено като основна причина за териториалноразширение на българската държава на югозапад. Другата причина се е състоялав невъзможността Византия да бъде изтласкана от Беломорската област и ИзточнаТракия, които представлявали предмостия към Цариград и Солун. Заслужавада се обърне внимание на едно интересно схващане на П. Мутафчиев относнополитическата съдба на славянските племена в Македония през VII—IX в. Леснотатана тяхното обединение с България през първата половина на IX в. показвала,че „византийската власт в тези земи не е била изцяло възстановена”. Интересниса статическите наблюдения (понякога те не са точни) на автора върху трайносттаи продължителността на политическата власт на средновековната българскадържава над отделни области на Балканския полуостров и на наличието набългарски етнически елементи в тях. Тези наблюдения го довеждат до единизвод, формулиран със съждението: „средновековна България никога не смогнада обгърне трайно в своите граници всички области, населени с българи.”[24] Разглеждането на ролята на планините в историятана държавата го довежда до правилния извод, че, от една страна, те са билизакрилник на народа, а, от друга, са затруднявали връзките между отделнитеобласти и са ги изолирали
от столицата. Териториалната нестабилност на България през среднитевекове се дължала в голяма степен на нейното неблагоприятно географскоместоположение. Първоначалните й граници осигурявали трайното и съществуванев Мизия и Добруджа. Балканът, който я закрилял, се превръщал и в първатаспънка за нейното разширение на юг. Тракия се разстилала до стените наЦариград и можела да принадлежи трайно само на онзи, който владеел „световнияград на Босфора”. Цариград привличал властно към себе си българите. Нотой можел да бъде завладян само от неприятел, който бил , “господар наморетата”, а за средновековна България това не било по силите й; по сушатози град бил почти непревземаем. Показателно е това, че след всяка обсадана „царицата на градовете” от българите или пък от арабите в техните държавинастъпвали кризи и депресии. Поради това стремежът на средновековните българскивладетели към завладяването на Цариград е бил не само безплоден, но е били “извор на неизличимо разложение”. Владеенето му от тях би представлявалонепоносимо бреме, защото над Цариград можел да властвува само оня, койтое владеел и Мала Азия. П. Мутафчиев смята, че една от съществените причиниза нетрайността на българското териториално разширение се крие в неблагоприятнотогеографско разположение на средновековните столици. Плиска и Велики Преслав,разположени в североизточните български краища в близост до пътищата, коитоводели към Източна Тракия и Цариград, предопределяли същината и крайнатацел на политиката на българските средновековни владетели — превземанетона византийската столица. Същевременно те били отделени значително от вътрешносттана Балканския полуостров. Не по-добро било и разположението на третатабългарска столица Охрид. Столицата на Самуилова България на практика показаланевъзможността за трайното обединение на българските земи около този центъри недълготрайността на съществуването на държавата в тесните териториалнирамки на Македония. Верен на избраната линия за преувеличаване на значениетона местоположението на средищата на българската държава, П. Мутафчиев етвърде категоричен в своето заключение относно Търново като столнина вкрая на XII — XIV в.: „Градът на Асеневци можеше да изпълнява службатана един провинциален център, главен град на областта между Дунава и Балкана,но нему липсваха всички естествени условия, за да бъде столица на еднадържава, която се стремеше да обгърне в своите граници тракийския и македонскияюг. И именно това обстоятелство трябва да се има предвид, когато искамеда си обясним защо през 3/4 от времето на своето съществуване Търновскотоцарство бе ограничено в земите северно от Хемус.”[25]Според П. Мутафчиев средищно положение в средновековна България е заемалаСофийската област; именно тя е била свързана с всички български географскиобласти. Както и на други места в своя труд, авторът смята, че от географскагледна точка зловредно обстоятелство в средновековната ни история е билоблизкото и непосредствено разположение на България до Византия и нейнатастолица. Именно поради необходимостта непрекъснато да води величав двубойс могъщата и опитна империя българската държава не съумяла да обедини итрайно да владее земите, в които обитавал българският народ. Това обричалона безплодие и безперспективност цялата ни политическа история, изпълненас много
кървави драми и трагедии, но с твърде редки прояви на исторически реализъмот страна на онези, в ръцете на които били съдбините на страната. Правилени верен е изводът, че по отношение на Византия и останалите балкански държавинай-добре е защитена Дунавска България. Поради това именно там българскатадържавна власт през средновековието е била най-дълготрайна. Едностранчивосттапри интерпретацията на ролята на географското положение на българскитеземи и политическите средища в политическата и етническата съдба на българскияетнос, проявена от П. Мутафчиев, е тъй очевидна, че едва ли се нуждае отаргументирано подчертаване и разкриване. Абсолютизирането на географскияфактор е една от съществените слабости в цялата разглеждана монография.
С тежки присъди върху средновековното българско минало е изпълнена шестаглава — „Нашата политическа и културна съдба”. Изходна идейна основа затях са някои разсъждения върху ранносредновековната българска история наруския учен А. Хилфердинг (1831—1872), които са резюмирани в следния извод:“В цялото това развитие на България има нещо скорозрейно и нетрайно, нещоболезнено и неестествено. Скорозрейността и болезнеността, това е можеби най-общата и най-съществената черта на българската история. . .”[26]В духа на този възглед П. Мутафчиев смята, че едничката и неизменна чертав цялата история на българите през средновековието е липсата на постоянствои приемственост. Поради това тук нямало пълно кръвно и последователно развитиеи всичко било само скокове и поврати, подеми и падения, горене и немощ.Като характерна черта е посочена удивителната и периодичната повторяемостна едни и същи явления при нови исторически обстоятелства и върху новаоснова. Своите наблюдения и изводи авторът се опитва да подкрепи и аргументирас подробен екскурс върху събития от нашата средновековна история. Едностранчивообаче като обект на наблюдения са разгледани отделни факти, събития, явленияи личности от политическата история. Като антипод на скорозрейното, непоследователнотои болезненото развитие на средновековна България П. Мутафчиев сочи сръбскатаистория — балкански пример за закъсняло, бавно, но последователно и прогресивноразвитие: „Тук всичко започва скромно и безшумно, но винаги със същатапостепенност се разраства до значителни размери. Затова е и трайно. Характеренпример при тоя случай ни дава литературният живот на някогашните сърби.Първоначално те се задоволяват с трохите от книжовното богатство, коетоние българите бяхме създали. Началото на тяхната книжовност идва достакъсно, едва от първите десетилетия на XIII в. Но от тоя момент литературноторазвитие на сърбите не спира дори до последните години преди турското завоевание.”[27] в разглежданата глава П. Мутафчиев разкрива и ролятана расово-биологичния фактор в българската средновековна история. Изразенитеот него възгледи в същината си представляват очевидно противодействие нагосподствуващата в идеологията на настъпващия фашизъм расистка идеология.Той изтъква, че духовната индивидуалност на всеки народ не представляванещо биологически дадено и предопределено, а е исторически продукт и порадитова не може в никакъв случай да се смята за първопричина на явленията:,Да се обясни следователно историята на един народ с неговите расови особености,
то значи да се допусне като основен двигател нещо, което е само последицаот онова, що трябва да бъде обяснено. То значи, с други думи,да се попаднев затворен кръг, в който липсва начало и край, и чиято изходна точка езагубена.”[28] П. Мутафчиев правилно подчертава, чевърху формирането на характера на българина през средновековието значителнопо-голямо влияние са оказали неговата тежка историческа съдба и природно-географскитеусловия, при които е протичал животът му. Българската земя била разположенана големите кръстопътища между Изтока и Запада, Севера и Юга на европейскияконтинент. Българите непрекъснато били принудени да отстояват независимосттаси срещу Византия, да водят борба на живот и на смърт с нея; те били принуденида се бранят от нашествията на племена и народи, които прииждали от севери североизток (хазари, маджари, руси, печенеги, татари и др.); пред тяхстояла и задачата да възпират натиска на сърби и маджари откъм запад исеверозапад. В сравнение с българите били поставени в значително по-благоприятноположение. Това не е убегнало от наблюденията на проникновения изследвач,който с право е констатирал: „Нашите балкански съседи в това отношениебяха поставени много по-благоприятно от нас. За Византия ние много честопредставяхме щитът, който поемаше ударите на северните съседи и, ако несмогваше да ги отрази, все пак намаляваше силата, с които тия удари падахавърху й. Бедните земи на някогашна Сърбия никога не представяха съблазънза северните хищници, а неприветливите й планини бяха най-добра нейна защитасрещу всяка външна опасност. При това облагодетелствуваха я границите,които имаше през по-голямата част от средновековието: тя лежеше настранаот големите пътища, по които се извършваше движението на народите. Затоватя не изпита нападенията нито на руси и маджари, нито на печенеги и кумани,а не вилнееше над нея и постоянната опасност от татарски нашествия, каквитов продължение на цели десетилетия заплашваха нашата земя.” Историческитефакти действително показват, че почти през цялото средновековие българскиятнарод е бил принуден да води непрестанна и жестока борба за своето самосъхранениев условия на несекващи войни и нашествия. Това не е давало възможност занеговото цялостно и пълно кръвно развитие. П. Мутафчиев смята, че тогаваживотът на нашия народ е бил “отбелязян с печата на истинския трагизъми на безплодието” и тежките условия, при които е бил поставен, са убилив него самоупованието и вярата. Нещастието за България идело главно оттам,че тя е трябвало да дири своето утвърждаване в земи, които са били откритиза посегателства от всяка страна, „без при това в целостта си да разполагатс необходимите естествени условия за отбрана”.
Ролята на културния фактор в българското средновековно минало е разгледанаот П. Мутафчиев главно през призмата на византийското влияние. Специалновнимание заслужават разсъжденията на автора върху понятието култура, коитов голяма степен се покриват с тези, които се защитават от редица съвременниизследвачи[29]. Последователното застъпване на концепциятаза зловредното влияние на византийската култура в българското развитиене представлява някаква изненада, особено когато се има предвид публикуванотопрез 1931 г. негово
изследване „Върху философията на българската история”, което има показателнотоподзаглавие „Византинизмът в средновековна България”. Приемането на християнствотоу нас през средата на IX в. се разглежда като пълна победа на византинизмав средновековното ни културно развитие. С оглед на разкриването на някоиособености в политическата и културната история на България е анализирани българският църковен въпрос от втората половина на IX в., превърнал сев „ябълка на раздора” между Цариград и Рим. По-нататък в своето изложениевместо да разглежда проблеми от културната история, П. Мутафчиев отновосе връща към политическата съдба на българската държава и народност и повтаряредица възгледи, намерили място в предишните глави. Недовършеният трудзавършва с едно съждение, което пронизва от начало докрай цялото изложение:„Възприемането на византийското православие беше придружено неминуемо съсстихийно заливане на цялата българска земя от византийската култура, ито предимно от тия нейни особености, които можеха да бъдат по-лесно асимилираниот един народ, напуснал малко преди това езичеството. Както вече изтъкнахме,..., тъкмо това доста едностранно културно влияние имаше за българскиянарод фатални последици. Тоя ход на нещата не можеше обаче да бъде промененпоради обстоятелството, че България възникна в непосредствено съседствосъс средището на Византия и свърза по тоя начин своята съдба със съдбатана тая империя чак до нейния край.”[30]
Разкриването на основното съдържание, същината и концепциите на монографията“Книга за българите” на П. Мутафчиев няма самоцелен характер. То цели същевременнои открояването на приносите и оригиналните елементи в нейното цялостносъдържание. Магсар и непубликувана досега, по същество тя оказва силновлияние върху формирането на основните възгледи на П. Мутафчиев при написването„История на българския народ”. Всеки, който направи съпоставка между текстана двете книги, особено в техните философско-исторически обобщения, щесе увери, че „Книга за българите” отчасти се вписва в „История на българскиянарод”. Тези две произведения са тясно свързани едно с друго и взаимнообусловени[31].
* * *
Монографията на П. Мутафчиев „Книга за българите”, взета в своята цялост,има оригинален характер. Тя представлява единственият засега опит в нашатамедиевистика за разкриване на същината, смисъла и факторите на българскотосредновековно минало. Написана от един от най-ерудираните представителина българската буржоазна историография, тази книга по своеобразен начинсъчетава историческия емпиричен анализ с философско-социологичния синтез,историческото повествувание със силата на публицистичното внушение. Застъпенитев нея възгледи носят еклектичен характер и в тях по твърде странен начинсъжителствуват субективно-идеалистически схващания с концепции, заимствуваниот марксистката историко-материалистическа философия. Принадлежността наП. Мутафчиев към социалистическата партия и основното му запознаване сМарксовото учение на младини са оставили
значителни следи в метода му на изследване и мислене[32].И все пак в крайна сметка Мутафчиевата „философия на средновековната българскаистория” в основата си е буржоазноидеалистическа, песимистична и класовоограничена. Тя отразява идейната криза в българското общество между дветесветовни войни, постепенното рушене на вярата и доверието в историческияпозитивизъм и обективизъм. Същевременно тя трябва да се разглежда катонова, по-висока степен в изучаването и осмислянето на историята на средновековнаБългария. И ако В. Златарски завеща един недовършен монументален труд „Историяна българската държава през средните векове”[33], П.Мутафчиев остави в наследство на българската медиевистика недовършената„Книга за българите” — философия на средновековната българска история.Първият от двата труда представлява най-фундаменталният аналитичен трудна българската буржоазна историография, а вторият — най-значимото изследванес доминиращи елементи на историческия синтез.
Когато се преценява “Книга за българите” на П. Мутафчиев, не трябвада се забравя, че тя е незавършена и не изцяло обработена от автора. Товаличи не само от липсата на някои елементи в структурата й, но и от срещащитесе повторения на примери, съждения и схващания, понякога на изрази и словесниобрати в една или друга глава.
Монографията има редица сполуки и достижения, точни изводи и правилниконцепции. В нея последователно, ясно и конкретно е показана ролята нагеографския фактор в средновековната ни история — и в положителен, и вотрицателен аспект. Доразвито е вече от историческа гледна точка схващанетоза Балкана като „страж и закрилник на българите” и е показано неговотозначение за запазването и укрепването на българската държава и народност.По майсторски начин и с проява на диалектичен подход са разкрити основнитепричини за нарастването на ролята на славянския етнически елемент в ранносредновековнатабългарска държава и за налагането на процеса на славянизация в българскотообщество. На много места е направен сполучлив опит да се разкрие влияниетона отделни събития и културно-исторически явления върху формирането насветоусещането, възгледите и характера на средновековния българин. Интереснии напълно съобразени с историческите факти са изводите относно взаимоотношениятамежду славяните и прабългарите през първите два века от съществуванетона България. Правилно е осъдено налагащото се през 30-те години на XX в.от някои идеолози надценяване на расовите особености на отделни народиза сметка на други и е даден своеобразен демократичен отпор на проникващатав някои среди на българското общество фашистка идеология. От теоретичнагледна точка очевидно постижение е определението на понятието култура внеговите многостранни измерения. П. Мутафчиев е показал забележително ипроникновено познаване не само на средновековната българска история, нои на историята на Византия, и на някои други балкански държави и народи.Направен е относително успешен опит за сравнително изследване на особеноститев историческото развитие на българския и сръбския народ през средните векове.Доловени са вредните за българското развитие последици, произтичащи отблизкото
съседство с Византия и нейната столица, от вездесъщото и всепроникващотовизантийско политическо и културно влияние. И може би най-същественотодостижение представлява концепцията, че в цялата средновековна историяна българската държава и народност, като се започне от тяхното зачатие,доминира стремежът към защита и самосъхранение, а не стремежът към експанзияи възход.
Слабостите, недостатъците и грешките в монографията на П. Мутафчиевимат идеологически, методически и отчасти фактологичен характер. Ако вдругите му трудове те се срещат епизодично, тук се проявяват в кондензиранвид. Това произтича от обстоятелството, че неговата „Книга за българите”е синтез върху основата на частните му изследвания и наблюдения. Многолесно се открива хронологичната и фактологичната непълнота и едностранчивоств използуването на историческите факти от средновековната ни история катодоказателство или като илюстриращ пример. Наблюденията и изводите на авторадо голяма степен се градят върху ранното българско средновековие (VII—XIв.). Това се дължи на обстоятелството, че именно то тогава е било най-разработениятдял от миналото ни и е давало най-големи възможности за създаване на историческимитове за българското величие[34]. Освен това в кингатасе използуват преди всичко факти и свидетелства от политическата и етническатаистория, докато социално-икономическата и културната история всецяло сепренебрегват. Същината, постиженията и особеностите на средновековнатабългарска култура не са добре познати на П. Мутафчиев. В тях той виждапочти единствено проявяващата се на повърхността византийска форма. В неговатацялостна концепция за философията на българското минало много е надцененаролята на Византия и влиянието й в историята и културата като един крайнозловреден фактор. Още в началото на своя труд той формулира своето основнокредо: “И средновековното ни минало не ще бъде никога достатъчно изясненои добре разбрано, ако при разглеждането му не се вземе под внимание основниятпостоянен факт, че на българите се бе паднало да живеят в непосредственосъседство с Византия и при това — в земи, много близки до нейния държавени културен център, Цариград. Към тоя факт се свеждат, от него в една илидруга степен зависят най-характерните явления в старата ни история. Нещоповече дори: близкото ни съседство с Византия начерта насоките на целиянаш средновековен живот; нейното влияние върху ни определи и в държавно,и в културно отношение нашата историческа съдба.”[35]В края на изложението сякаш за да даде отговор на въпроса за смисъла иосновната цел на историята на средновековна България, П. Мутафчиев е написалследното: „Принудени да се борим на живот и смърт с Византия, ние трябвашеда се стремим да я достигнем и да се изравним с нея.”[36]Песимизмът по отношение на крантите резултати от средновековното българскобитие в историята е съвсем очевиден и е детерминирай от самата постановкана основните въпроси. С преувеличаването на значението и ролята на Византиякато основен фактор в българската история П. Мутафчиев по същество е превърналбългарския народ и българската държава от
субект в обект в хода на историческия процес, върху който постоянное действувала друга сила, предопределила и тенденциите на развитието им.При това, както вече нееднократно бе отбелязано, византинизмът е разглеждандо голяма степен откъм отрицателната му страна като един зъл демиург, порадикоето се придобива впечатлението, че всичко лошо в българската историяможе да бъде обяснено с неговото действие. Тук своеобразният научен догматизъмна П. Мутафчиев е достигнал своята крайност. Ако се спира в монографиятаси на някои въпроси от социално-икономическото развитие на средновековнаБългария, той го прави, за да очертае една идилична и патриархална картинана обществото и да отрече наличието на феодализъм в него. По този начинМутафчиев остава верен на манифестираната във встъпителната му университетскалекция „Изток и Запад в европейското средновековие” (1923) дълбоко неправилнаи реакционна концепция за отсъствието на феодално развитие във Византия,България и страните на Европейския изток[37].
В „Книга за българите” всецяло е пренебрегната ролята на социално-религиознитеучения и движения, въстанията с антифеодален характер и на народния мирогледв изграждането на светоусещането, характера и поведението на средновековниябългарин. Изобщо П. Мутафчиев се бои да навлезе в тези сфери на българскотосредновековно минало и битие, в които се усеща дъхът на класовите сблъсъци.
В този труд е отдадена значителна дан на модните по време на написванетой геополитични схващания, но не в онези крайности, които са били характерниза апологетите на тази по същество реваншистка и фашистка доктрина. В редицамнения се долавят отсенки на провиденциализъм и детерминизъм по отношениена преценката на историческата съдба на българския народ.
Независимо че е останала недовършена и че страда от редица недостатъци,слабости, грешки и прояви на тенденциозна едностранчивост в подбора и тълкуванетона фактическия материал, „Книга за българите” на П. Мутафчиев е интереснои положително явление в развитието не само на медиевистиката, но и на цялатанаша историческа наука. Ако някои от застъпените в нея възгледи и концепцииса неправилни и погрешни и не отговарят на равнището на съвременните проучвания,това не означава, че книгата в цялост трябва да бъде отречена. Дори и тогава,когато авторът й изразява крайни схващания, интересното е това, че акоте не се възприемат, то имат удивителната способност да предразполагаткъм размисъл. Понякога това е най-сериозното и необходимото достойнствона научното изследване.
Известно е, че през последните години както „Записките по българскитевъстания” на Захари Стоянов, така и “Бит и душевност на българския народ”на Иван Хаджийски привлякоха силно вниманието на широки кръгове от нашетообщество като книги, които имат народоведски характер и изследват българскатаисторическа съдба, нашия национален характер и светоусещане през вторатаполовина на XIX — началото на XX в. Това едва ли е случайно. Интересъткъм тези две произведения, в които историческото повествувание и емпиричнотонаблюдение са съчетани с опит за обобщение и характеристика, показва, чемнозина търсят корените на нашето историческо поведение и съдба.
С публикуването на „Книга за българите” на П. Мутафчиев знанието забългарската народна съдба се обогатява. То навлиза в дълбокото и твърдеотдалечено от нас минало, но не за да ни вдъхновява с величието му, а дани накара да се замислим и да анализираме себе си. Сигурен съм, че монографиятана П. Мутафчиев бързо ще заеме в съвременната българска духовна култураонова място, което имат книгите на З. Стоянов и Ив. Хаджийски. Пред тяхтя има това преимущество, че е написана от един голям и школуван специалиств областта на българската средновековна и византийската история, койтоуспоредно с професионалните си знания и разбирания, със своя дълбоко наученметод е вложил в нея дарбата на своето перо, своя стегнат и образен стил,внушението на силното си слово. Както специалистът, така и всеки любознателенчитател ще имат възможност чрез четенето на „Книга за българите” на П.Мутафчиев да влязат в общение с един изключително интересен, оригиналени въздействуващ със силата на концепцията си и внушението си събеседник.
В настоящия предговор направих опит в най-общи линии да представя книгатас нейните положителни страни и слабости. Не смятам, че тя в бъдеще трябвада бъде подробно и обстоятелствено интерпретирана по онзи начин, кактобе сторено в последно време с произведенията на З. Стоянов и Ив. Хаджийски.Книги от подобен род бележат определени достижения в нашето българско самопознаниеи те трябва да служат преди всичко като изходна точка и основа за новии още по-задълбочени изследвания от подобен род. Предполагам, че с таковаименно разбиране е написал и Петър Мутафчиев своята монография.
Васил Гюзелев